Щастливей

24. Може ли всичко да е сън, моля?

По време на разговора бях седнала на няколко метра встрани от приятелите, които бяха останали с мен след рождения ден. Едни от най-старите ми приятели бяха братята Джоуи и Гордън, споменах ги в началото. Джоуи беше с една година по-малък от мен, а Гордън с две години по-голям.
Като затворих телефона, забравих, че все още са край мен. Около минута просто мълчах. Не можех да повярвам. Не можех да реагирам. Да мисля. Да се разплача. Сякаш бях блокирала. Когато дойдох на себе си, заплаках. И плачех толкова силно, че дори не чувах какво ми говорят братята. Бях съсипана. Прегърнахме се. Постояхме така, но не помогна. Казах им, че не мога да издържа и отивам да споделя с някого.
Прибягах до Златното място, където живеем цяло лято. Под звездите. В каравани. Така нареченият лагер. Всички вечеряха и беше пълно с хора. Семейни приятели и цялото ми семейство. Без въобще да се замисля, че плача, влязох и помолих мама да излезе с мен. Всички видяха колко съм разстроена, което внесе смут и тревога, без да го желая. Когато излязохме, ѝ казах какво се случи.
Бяхме на поляна близо до лагера. Не спирах да плача. Беше един от последните дни на август. Небето беше чисто, нямаше нито един облак, а луната беше пълна. Времето беше спокойно, а нощта прекрасна. Пълната противоположност на това, което се случваше в душата ми. Там беше ураган. Пълен хаос. Когато мама ме прегърна, погледнах нагоре със замъглен поглед и видях голямата кръгла луна. Запомних този момент завинаги. Не бях на себе си. За мен светът наистина свършваше. И колкото и драматично да звучи, наистина беше така. За всеки друг може да звучи като нещо обикновено и не кой знае какво, но за мен беше ужасно. Безкрайната ми чувствителност водеше до болезнено преживяване.
Минута по-късно се появи баща ми, който също ме прегърна. След това дойде и брат ми (любимият ми човек на този свят), а после и неговата тогава приятелка, днес жена. Всички бяха тревожни и нямаха представа защо съм толкова разстроена. Когато научиха, се успокоиха, че никой не е починал, защото плачех, сякаш е станала трагедия. Всички си спомниха за техните тийнейджърски години и разбити сърца и наистина ме разбираха. Когато ме попитаха каква е причината за раздялата ни, не знаех какво да отговоря. Нямах представа. Единственото нещо, което знаех, беше, че никога не съм се чувствала толкова зле. Около час след разговора ми с Венъм получих съобщение от него, което гласеше:

"Благодаря за всичко, лека, забавлявай се и живей, знам, че някой ден ще откриеш истинската любов и човек, който е обичлив колкото теб. ❤️❤️"

Не отговорих. Исках да потъна в земята.

Малко след това Джоуи и Гордън  и се обадиха. Помолиха ме да изляза за малко. Техният лагер беше близо до нашия. Чакаха ме с любимите ми храни, които се предлагаха в близкия магазин по това време на нощта. Носеха ми сладолед, желирани бонбони и пържени царевички. Виждах, че не знаят какво друго могат да направят. Просто се опитваха да бъдат до мен. Тогава все още бях приятелка с Лоръл, тя също научи за това, но не се появи и не ме потърси през остатъка от лятото. Месеци по-късно ми писа, за да ми поиска съвет за нещо, с което трябваше да се справи, но така и не ме попита как съм.
Оценявах истинските си приятели. Тогава научих и кои са те всъщност. Джоуи и Гордън бяха до мен през цялото време. Опитваха се да ми помогнат по всевъзможни начини. Помагаха ми да се разсейвам и дори когато не знаеха как да ми помогнат, просто бяха до мен. Вече бяхме тийнейджъри, а се познавахме от деца. Виждахме се само през лятото, защото живеехме в различни градове, но това никога не ни спираше да бъдем приятели. За тях мога само да кажа, че са велики хора и съм безкрайно щастлива, че до ден днешен ги наричам най-добри приятели.
Но нищо не ми помагаше. Бях толкова объркана и в същото време наранена. Венъм беше човекът, с когото прекарвах най-много време и се чувствах най-добре. Бяхме наистина щастливи заедно и се допълвахме прекрасно. Имахме проблеми, но винаги ги решавахме с разговори. Винаги оставаше впечатлението колко влюбен е в мен и фактът, че той пожела да се разделим, ме остави без думи. Както и всеки следващ човек, който научаваше за раздялата ни.
Сега, когато гледам назад, не знам как и защо съм си мислела, че е възможно завинаги да бъдем заедно, но тогава 15-годишният ми мозък си е мислел по друг начин.
Нощта мина кошмарно. Легнах да спя, молейки се това да е сън. Не беше. Сънувах ужасни неща и в секундата, в която се събудих на следващия ден, заплаках. А беше само началото. Нямах представа какво ми предстои. Тогава не исках и да разбера. Трябва да се срутя, за да се изградя наново... но трябваше ли да боли така?