Щастливей

26. Сълзите станах част от лицето ми

Когато отидох за първия учебен ден в девети клас, знаех, че ще го видя. Страхувах се да бъда сама и знаех, че поне имам Флора до себе си. Ценях я много, защото тя също беше до мен през цялото време, макар да не знаеше как се чувствам всъщност.
Когато го видях, стомахът ми се обърна. Не го мразех. Мразех постъпките му и болката, която ми причини. Болеше ме, че се разделихме така. Че беше постъпил толкова грозно с мен. Че ме беше лъгал толкова много. Болеше ме и нищо повече.
Прегърнахме се. Забелязах, че беше отслабнал още повече. Поздравих го, че изглежда добре, и се обърнах. Когато церемонията в училище свърши, голяма част от класа дойдоха вкъщи и всички бяхме на двора. Телефонът ми звънна - беше една позната, с която не се бях чувала от много време. Тя ми сподели, че голяма компания са били в заведение и Венъм е разказал на всички как "съм се метнала на врата му, когато съм го видяла, и съм казала кооолко е як". И освен това, когато го попитали защо сме се разделили, разказал всевъзможни неща за мен, които са ме унижавали и, разбира се... не са били истина.
Разпаднах се отново. Заплаках. Чувствах се толкова зле. Правех всичко възможно да бъда силна, но при всяка следваща новина рухвах. На другия ден говорих с него и го попитах защо го прави, но той отрече да е говорил така. Не знаех на кого да вярвам. Нямаше никаква причина да говори всичко това за мен. Той пожела да се разделим. Той ми изневеряваше. Аз мълчах. Не разказах на никого какво е направил. Дори когато най-много ме унижаваше пред хората, не споделях най-големите му тайни с никого. Не знаех защо го прави. Не разбирах. Нараняваше ме всеки ден. Не исках да му отмъщавам, просто исках да ме остави да бъда щастлива...
Дните минаваха, а той продължаваше да говори за мен навсякъде и пред всеки. Научавах за казаното от всякакви места. Болеше ме много. Стартирах девети клас потресаващо.

Започна да излиза с Фуриите - компанията, с която излизах от седми клас. Чувствах се зле от това. Всеки път, когато излизах с тях, той идваше при нас, а когато ме нямаше, говореше за мен пред хората в компанията. Знаеше разни неща за всички от компанията, защото се събирах с тях, докато все още бяхме гаджета. Знаеше и за Робърт ( момчето, което ми пожела да умра) и колко много ме мрази. И познайте - сприятели се точно с него. Все по-често излизаше с нас, а аз започнах да излизам все по-малко, защото не исках да го виждам навсякъде. В училище ми беше достатъчно. Малко по малко започнах да губя приятелите от компанията. А след време Венъм започна да спи с едно от момичетата. Беше ми много трудно.
Освен това тогава беше времето, в което всички ходеха по дискотеки, пушеха и пиеха алкохол. Опитвах се да намеря мястото си в света, докато се справях с любовната мъка. Нямах приятели, с които да споделя. Компанията ми не ме ценеше като приятел. Знаех, че не мога да споделя чувствата си. Споделях с мама. Дори Джоуи и Гордън не знаеха за болката ми. Не исках и да ги занимавам...
Чувствах се притисната да правя това, което тийнейджърите правеха. Започнах да ходя на дискотека. От време на време пиех алкохол насила и си дърпах от някоя цигара. Мислех, че това е правилното, щом всички го правят. Започнах да слушам музика, която не ми харесваше. Бях толкова изгубена. Нямах мотивация да правя каквото и да е. Животът ми вървеше само надолу. Всеки ден плачех с часове. Не минаваше ден да не се почувствам ужасно. Не си спомнях кога за последно съм била щастлива. В училище правех всичко възможно да изглеждам щастлива и сякаш не ми пука за нищо. Това го правеше още по-трудно. Продължавах да получавам коментари за външния си вид. Розовите момичета отново бяха заедно с Венъм непрекъснато. Болеше ме не защото беше с тях. Болеше ме от това как се държаха. Едно от момичетата постоянно го прегръщаше пред мен. Лежеше на рамото му винаги, когато бях наоколо. Месеци по-късно друго момиче от класа  започна да спи с него.
Сърцето ми се късаше на парчета всеки ден, но пред света винаги бях с широка усмивка. В някои часове не издържах на напрежението. Докато излизах от стаята, се смеех, но в момента, в който успявах да се затворя в някоя тоалетна, сълзите ми бликваха и не можех да ги спра. След това излизах, сякаш нищо не се е случило. Криех се на последния етаж, за да плача и никой да не ме види. Плачех постоянно. Намразих плача. Чувствах се слаба, а исках да бъда силна. Мислех, че сълзите ме правят слаба. Не беше така. Не осъзнавах, че съм по-силна, отколкото някога съм била. Вярно. Сълзите станаха част от лицето ми, но силата ми да продължа всеки ден с усмивка, след като вътре в мен беше ураган от забиващи се остриета, беше велика.
Правех неща, които не исках, за да изглеждам щастлива. Не бях. Страхувах се, че ако покажа колко ме боли, всички ще използват това срещу мен. Когато изглеждах щастлива, продължаваха да се опитват да ме сломят. Не исках да си мисля какво щеше да стане, ако научеха за болката ми. Таях я в себе си. Чувствах се сама. Не виждах края на тъгата. Изпаднах в депресия.