Щастливей

21. Превърнах се в мишена

Дните минаваха и прекарвахме времето си още по-приятно. Забелязвах, че розовите момичета от класа постоянно бяха при Венъм, когато аз не бях наоколо. Не знаех как да реагирам, затова не казвах нищо, когато се случваше така.
Един ден реших да анализирам чувствата си и разбрах, че съмнението ми се превръща в ревност. Когато не бях на училище, разбирах, че момичетата често сядали до него. Дори излизали заедно извън училище, а когато споделях притесненията си с него, получавах разбиране и любов, което винаги ме успокояваше. Може би бях параноик, но интуицията ми подсказваше, че всички тези момичета нямат добри намерения към нас и връзката ни, и често се чувствах потисната при мисълта за тях. Въпреки това знаех, че не искам да преча на приятелството им, и решавах, че е по-добре да приема нещата каквито са. Повтарях си, че колкото и да го харесват, влажното е, че той иска да бъде с мен. Разбирах, че ревността е излишна и е по-добре да не се фокусирам върху нещо, което може би е само в главата ми.
Месеците минаваха и дойде време да замина за Златното място. През месеците ни заедно бяхме станали много близки и раздялата ни беше много тъжна, защото не знаехме дали ще се видим през лятото, или чак когато е време за училище. Бяхме свикнали да бъдем заедно почти всеки ден. Не се бяхме разделяли за повече от седмица. Не знаех как ще се справим, но вярвах, че ще успеем.
Лятото започна. Чувствах се колкото тъжна, толкова и щастлива, защото за поредна година бях с най-добрите ми приятели от морето. Дори с Лоръл все още бяхме приятелки. Всички от лятната ни компания бяха дошли и отново бяхме заедно. Те ми помагаха да се справям с липсата му, но той не се справяше добре. Не ядеше и постоянно имаше нужда от сън. Звучеше много тъжен по телефона и си личеше, че не е щастлив от раздялата ни. Споделяше ми колко му липсвам и не искаше да излиза от тях.
Когато измина един месец от лятото, се върнах обратно в Шумен, за да го изненадам. Винаги съм обожавала да правя изненади дори за най-малките неща. Не казах на никого, когато свалиха брекетите ми, за да ги изненадам. Не казах на майка ми, че спечелих първо място на Национален конкурс по танци, за да я изненадам чак като се върна вкъщи. Бях експерт и в изненадите за рожден ден на приятелите ми. По тази логика защо трябваше да казвам на Венъм, че ще се прибирам, като мога просто да отида в тях и да го изненадам?
Така и направих. Уговорих се с майка му, като предварително се бяхме чули по телефона. Бях се чула с него и му споделих колко ми липсва. Казах му, че отивам на плаж и ще се чуем по-късно. Когато затворих телефона, вече бях пред вратата му и майка му тайничко ме пусна. Влязохме в кухнята и тя го извика. Не пожела да дойде от мързел, но тя настоя и той се появи. Когато ме видя, замръзна, погледът му се промени изцяло и се втурна да ме прегръща. До ден днешен се усмихвам, когато си спомня за реакцията му. Прекарахме няколко дни заедно, след което тръгнахме към Златното място. Щяхме да бъдем заедно на море. Прекрасно. Дните там минаха в смях и прегръдки.

Скоро забелязах колко неуверен е Венъм всъщност. Доста често ми споделяше, че не знае защо съм с него. Не искаше да съблича тениската си на плажа, защото смяташе, че тялото ми е по-хубаво от неговото. Ревнуваше ме от приятелите ми. Не разбирах защо се чувства така. Исках да бъда само с него и му го показвах по всевъзможни начини, но въпреки всичко той продължаваше да подценява себе си и всички свои качества, в които бях влюбена. Дните ни заедно минаваха като секунди. Ходехме на кино и на плаж. Стояхме будни до късно. Правехме си снимки заедно. Всичко беше прекрасно и никой не можеше да ни попречи да се радваме на дните. Да. Но не беше точно така.
В една от последните ни вечери на Златното място публикувахме снимка заедно, в която сме на плажа и цялото ми тяло се вижда. Готина снимка, показваща колко хубаво тяло имам. Когато я качихме, много негови приятели започнаха да коментират какъв късметлия е, че приятелката му изглежда така. Коментираха, че ще е глупак, ако реши да ме изостави, и какво ли още не. Това не му помогна да се почувстват по-добре за себе си и до известна степен съжалих, че я качихме. По-късно съжалих и за друго...
Нашият клас си беше създал група във фейсбук, в която публикувахме домашните си и забавни снимки. Отделно имахме и общ чат, в който си пишехме за различни неща, свързани с училище. В общия чат едно от Розовите момичета попита "Какво правите?" и веднага след зададения въпрос друго от Розовите момичета отговори, че гледа снимките ми, като използваше всякакви нарицателни, за да ме опише. В същата група, в която знаеха, че и аз се включвам, започнаха да ме обиждат и да коментират тялото ми. Почувствах се ужасно. Никога не им бях сторила нищо, но въпреки това  те не спираха да се опитват да ме наранят по всевъзможни начини.
Не знаех какво да направя. Не разбирах защо пишат всичко това за мен и защо трябва да го напишат там, където мога да го прочета. Пред всички останали от класа. За щастие, никой друг, освен тях, не се включи в обидите по мой адрес. Повечето съученици ме познаваха добре и знаеха какъв човек съм, но наистина ме болеше, че ме обиждат толкова много. Спомням си и реакцията на Венъм. Той побесня, когато видя колко много се разстроих. Всички от Златното място ме увериха, че написаното е заради завист, и ми помогнаха да спра да се вълнувам от коментарите.
Останалите дни прекарахме прекрасно, а аз продължих да качвам снимки от плажа, като онези коментари продължаваха да се появявят в групата, но се опитвах да не обръщам внимание. Знаех защо ги пишат, но ме болеше. Страхувах се да публикувам нещата, които искам, защото знаех, че ще ме обиждат. Страхувах се да правя любимите си плажни фотосесии, защото знаех, че отново ще ме наричат с всякакви имена. Чувствах се уплашена да правя каквото и да е, бях като мишена. Сякаш имаха стрелички и всяка моя крачка беше под прицел. Знаех, че ако мръдна, ще забият стреличките си в мен. Ще ме обстрелят. Надупчат. Това значеше ли да не живея? Да не правя това, което ми харесва, от страх да не бъда критикувана? Да бягам постоянно от стреличките им? Казах си - нека! Нека ме надупчат. Ще се проветрявам по-лесно.