Щастливей

30. Искам. Работя. Получавам.

Аз съм мечтател. Откакто се помня, имам мечти и желания, които силно искам да осъществя. Когато бях едва на четири, знаех, че обичам да се изразявам чрез танци, пеене, рисуване и дори влизане в различни роли. Докато растях, в свободното си време се затварях в стаята на брат ми и създавах спектакли, в които танцувах, пеех и си представях, че съм актриса. Обожавах да го правя и това беше единственото ми занимание в свободното време. Когато пораснах още малко и вече имах телефон с камера, най-редовното ми занимание беше да снимам безмислени видеа и скечове, които оставях само за себе си.
Не обичах да си играя с кукли - предпочитах количките на брат ми. Обичах различното.
От малка съм по-склонна да вляза в лошо настроение, защото винаги съм била чувствителна и съм позволявала на най-малките и незначителни фактори да ме афектират. Това мое качество е било предпоставка повечето от трудните ми моменти да бъдат още по-трудни за мен, но от друга страна, упоритостта, която притежавам, ми е позволявала да не се отказвам от това, което искам, докато не го получа.
През годините съм мечтала за безброй неща и това, което ми е позволявало да ги постигна, е фактът, че не съм се отказвала.
Когато бях на 9, започнах тренировки по плуване заради гръбначното изкривяване, което ми бяха открили. Тренирах два месеца и донякъде се научих. Един ден ми съобщиха, че скоро предстои състезание по плуване, в което съм включена. В следващия месец от притеснение не можех да спя. Не исках да участвам и повтарях, че няма да се справя. Беше много страшно за мен и конкуренцията беше серизона, защото бях най-ниска и най-малка от всички във възрастовата група, в която се състезавах. В един момент осъзнах, че нямам избор и че искам или не - ще участвам в това състезание. Смених нагласата си от "не мога да се справя, няма начин" в "ще тренирам усилено и ще дам всичко от себе си, пък каквото стане, важното е, че съм опитала".
Започнах да тренирам по-усилено и да се старая повече. Един месец ставах рано всяка сутрин, в най-тежката зима, за да ходя на плуване в края на града. Ходех по 25 минути пеша, след което отивах до работата на мама, за да закуся и да изсуша косата си и после на училище. Това не е нещо, което някой ме е карал да правя насила - аз исках да успея и давах всичко от себе си, за да го направя. В деня на състезанието бях болна с температура, но това не ме спря да отида. Треперех от притеснение и стомахът ми беше на топка до последната секунда.
Някои от вас вече знаят какво ще кажа, защото следите канала ми и сте чували тази история, но за тези, които не са - с радост ще ви разкажа. В този ден се състезавах в три стила, като в края на деня при обявяването на резултатите спечелих първите си три златни медала. Тогава за първи път научих, че когато не се отказваш и вярваш в себе си, нещата се получават. Формулата ми не беше сложна. Тренирах всеки ден. Ходех на тренировки дори когато исках да спя в топлото си легло като всички останали деца. Повтарях си, че вярвам и искам. Приех, че дори да загубя, ще съм дала всичко от себе си и резултатът беше на лице.
Продължавах да ходя на тренировки още по-мотивирана да тренирам. Влюбих се в стила бруст ( на чист български - жабешката). Казах си, че когато се състезавам в бъдеще, искам да имам само златни медали на този стил. И печелех първи места. Много пъти не исках да ходя, защото ми е било студено или просто ми се е спяло. Не съм искала да вървя всеки ден по 25 минути пеша в едната посока. Не всеки ден исках да вляза в леденостуден басейн и от време на време треньорът да ми крещи, но го правех, защото знаех каква е целта ми.
След няколко години трениране осъзнах, че този спорт не ми носи същото удоволствие като преди, и реших да отворя нова страница в живота си. Исках да открия някаква друга мечта, която да осъществя. Но година и половина след като спрях да тренирам гръбначното ми изкривяване отново се обади и реших да започна да тренирам отново, на същото място и със същите хора, но с друга цел. Целта ми беше да ходя за удоволствие и здраве. След като тренирах около месец и осъзнах колко тренинг съм изгубила, ми съобщиха, че наближава състезание, в което отново съм записана. Реакцията ми беше крайно негативна и единственият отговор беше НЕ. Знаех, че всички, срещу които щях да се състезавам, не бяха спирали с тренировките, а аз година и половина не бях тренирала дори веднъж. Знаех, че вече не съм толкова добра, и се страхувах, че ще наруша обещанието, което си дадох преди години - че винаги ще печеля само първи места в любимия ми стил бруст. Бях убедена, че загубата ми е сигурна, а второ място не ме устройваше, затова отказах.
Но, разбира се, моето НЕ не беше прието и бях записана. За мен наистина победата беше невъзможна, защото вече бях в друга възрастова група и момичето, срещу което щях да се състезавам, беше национална шампионка в любимия ми стил. Изключително успокоение, че мога да бъда първа! Влагах цялата си енергия отново да бъда във форма и не се предадох, въпреки че шансовете ми да спечеля бяха нулеви. В деня на състезанието и седмиците преди него бях на ръба на нервна криза от притеснение. Това мое качество е нещо, с което до ден днешен се боря. Притеснявам се изключително много и "имам сценична треска" за всякакви такива събития. ( Докато пиша това в момента, мога отново да заявя, че все още се боря с тази склонност да се притеснявам за всичко, защото след седмица съм поканена на интервю в btv и вече стомахът ми е на топка.)
В деня на състезанието бях много притеснена и уплашена. Когато дойде време да скочим и да плуваме, се случи нещо крайно необичайно за мен. Нещо, което не бях свикнала да виждам. Момичето, за което ви разказвах, ме настигаше. Не само ме настигаше. Започна да ме надминава с огромна преднина. Въпреки адреналина, който усещах, бях готова да заплача. Победата за мен беше толкова далеч и невъзможна, че бях готова да спра в средата на басейна и да се предам. В тези секунди, в които изпитвах всички тези емоции, нещо се случи. В главата ми, в мозъка ми се включи нещо като копче. Чувах как всички мои близки крещят. Спомних си всички моменти, в които си казвах, че искам да бъда първа. Спомних си колко съм добра и колко много се трудя. У мен се отключи сила, която не бях предполагала, че имам. Мислех, че плувам с всичките си сили, на които бях способна, но тогава надминах себе си. Толкова много исках да стана първа отново, толкова много исках да успея, че не само я настигнах, но я победих. Това беше най-вълнуващият момент в живота ми дотогава, защото надминах собствените си граници. Научих, че когато много силно искаш нещо, не е достатъчно само да си го пожелаеш. Трябва да дадеш всяка частица от себе си, за да го постигнеш и да повярваш, че това е възможно. Тогава... то се случва. И не се случи, защото бях по-специална от останалите. Случи се, защото бях упорита, вярваща и работлива.
Ако това не е достатъчно, с удоволствие ще продължа с примерите.
Още в пети клас знаех, че в седми клас ще имам матури, и тогава си записах в едно от всичките ми тефтерчета с мечти, че искам да имам 6,00 на матурата по български. Записах го и забравих за него. В пети и шести клас изкарвах четворки и петици, някоя и друга шестица. Дори в началото на седми клас беше така. Преподаваше ни прекрасна госпожа, която беше много строга и взискателна. Тя връщаше тестовете ни по успех, като започваше с най-добрата оценка. Никога не бях първа, защото никога нямах най-високата оценка. Дори не бях втора или трета. Винаги бях някъде по средата.
Един ден "случайно" попаднах на тефтерчето, в което си бях записала куп мечти, и си спомних, че искам да имам 6,00 на матурата по български. Бях забравила за това. Разгледах оценките си по български и литература - шестица рядко се срещаше. Тогава си казах, че искам да повишат успеха си и да започна да работя малко повече. Дори реших, че искам да стана най-добрата по този предмет. Исках, когато учителката ни връщаше тестовете, да бъда първа, тоест, да имам най-висока оценка винаги.
Започнах да уча. Да решавам тестове. Да чета всякакви анализи на текстовете, които учехме тогава. Започнах да си видя записки в часовете и да взимам участие. В началото беше ужасно, точно както с плуването. Не исках да го правя винаги. Често предпочитах да правя нещо друго. По-приятно и леко за мен. Мързеше ме. Много пъти бутах учебника настрана в началото и се захващах с нещо друго, но лека-полека започваше да става все по-лесно за мен да уча и да не губя концентрация. Дори в един момент ми стана интересно. На мен? Момичето, което не обича училището и нищо, свързано с него?
Целта ми беше да бъда най-добрата. Трябваше да избирам. Зададох си въпроса - какво искаш? Да бездействаш или да работиш, за да получиш това, което искаш? Отговорих си бързо и започнах да уча още повече, колкото и прелъстително да беше бездействането. Нещата започнаха да се променят. Когато госпожата връщаше тестовете, започвах да чувам името си все по-бързо. В един момент нямаше нужда да се чудим. Всички знаеха кое име ще бъде първо. Половината ми цел беше изпълнена. Бях най-добрата в класа и от четворки и петици имах само отлични оценки. Това не ме накара да се отпусна, дори напротив. Мотивирах се да решавам още повече задачи. Започнах да ходя на олимпиади, за да се упражнявам и да тествам знанията си. В деня на матурата, ЕСТЕСТВЕНО, се притеснявах много. На тази матура имаше един много спорен въпрос, за който всички говореха. Аз бях избрала един отговор, а всеки жив човек, когото срещнах след матурата, твърдеше, че е заградил друг отговор. Всички ми казваха, че отговорът, който съм избрала, е грешен. Замислих се дали пък не са прави. Все пак аз съм една, а те са много, нали така? Повярвах им и стана ясно, че със сигурност имам една грешка, което автоматично означаваше, че няма как да имам 6,00. Разбира се, разстроих се, но си казах, че съм дала всичко от себе си и съм направила каквото мога. Дойде денят, в който излязоха резултатите. Естествено, аз нямах достъп до тях, защото... не знам защо. Просто защото съм аз. Изпратих данните си на една моя приятелка, която провери резултата ми от нейния компютър и вместо да ми изпрати снимка, ми написа "Изабел, да не си яла учебници бе, момиче?". Снимката от резултатите от матурата ми ще видите в книгата. Имах 6,00. Това е резултат на човек, който е имал главно четворки и петици по този предмет. Човек, който има такива оценки, по почти всеки предмет, защото не обича да учи нещо, които не са му интересни. Ако някой беше погледнал оценките ми в пети, шести и включително в началото на седми клас и някой друг му беше казал, че това момиче иска да има 6,00 на матурата, човекът щеше да се изсмее и да каже "То това е невъзможно!".
И между другото, моят отговор на въпроса, за който всички спореха, се оказа верен - всички останали бяха сбъркали. Тоест, ако интерпретираме тази ситуация като в час по литература, ще научим нещо много важно.
По пътя към мечтите ви ще има много хора, които ще кажат, че мечтите ви не са възможни. Че не сте достатъчно добри. Че не сте способни да го направите. Вие единствено ще повтаряте това, в което вярвате, но всички останали ще твърдят, че е невъзможно или много трудно. И точно в тези моменти трябва да слушате само и единствено себе си. Защото по моя път съм чувала и продължавам да чувам как това, което желая, не е възможно. Как не съм достатъчно добра или как няма начин нещо да се случи. И разликата между мен и тях е, че аз вярвам. Не само вярвам, аз работя. Не се отказвам и не позволявам на никого и нищо да ми каже, че това, което желая, не е възможно. Това е разликата между хората, които успяват, и хората, които седят на едно място. Едните повтарят всички причини защо  нещо е невъзможно. Другите обаче повтарят и търсят начини как ще успеят...
Продължаваме напред  със следващия пример. След като кандидатствах в ново училище след седми клас, обърнах нова страница в живота си. Записах си, в един от всичките ми тефтери с мечти, че искам да спечеля нов медал по нещо съвсем различно от плуването. Нямах представа какъв ще бъде медалът и по какво, само знаех, че го искам. И така. Осми клас мина. Вече знаете историята ми в новото училище, знаете всичко за Венъм и за всички други мои герои. Знаете какво се случваше в училище. Нямах никакъв спомен, нито надежда, че мога отнякъде да спечеля медал. Нито тренирах нещо, нито се занимавах с извънкласна дейност. Единственото ми 24-часово занимание беше да давам всичко от себе си да не се разпадна от болка и да не плача пред хората. Знаете най-голямата ми мъка.
Съвсем "случайно" научих за тези танци, които от четиригодишна мечтая да тренирам. Слагам случайно в кавички, защото НЯМА НИЩО СЛУЧАЙНО. Знаете, че започнах да ходя на танци. Прекрасните момичета от Стихиите се превърнаха във второто ми семейство. Обожавах танците, обожавах и времето, прекарано с момичетата.
Друг пример... Един ден попаднах на тефтерчето си и видях записана мечтата ми от края на седми клас - че искам да спечеля медал по нещо друго, освен плуване. Скоро след това научих, че наближава конкурс по танци в Бургас. Казаха ни, че освен участието като група, ще участваме или в солово изпълнение или с партньор - дует. Тогава с моя колега, партньор и агент, както се наричахме, Брея, решихме да се запишем като дует и да се включим. Направихме си дуета, упражнявахме го постоянно. Беше време да танцуваме, като, разбира се, седмици преди конкурса почти припадах от притеснение. Научихме, че изисквали да НЕ знаем на коя песен ще танцуваме, докато не стъпим на сцената. Какво, по дяволите? Казах си, че това е краят. За мен беше достатъчно страшно да изляза само с един човек до себе си, КАМО ЛИ ДА НЕ ЗНАМ ПЕСЕНТА, КОЯТО ЩЕ МИ ПУСНАТ. Въпреки това го направихме. Излязохме на сцената. Пуснаха ни песента и се справихме добре. Бях доволна. Всички момичета ни поздравиха. Дори не мислех дали ще спечелим нещо. За мен беше изключено това да се случи. Бях безкрайно щастлива просто защото съм опитала и това, че се справихме, беше всичко, което ме интересуваше. Дойде време за награждаването часове по-късно. Обявяваха всякакви хора. Раздаваха медали на победителите от различните категории. Нямах никакво очакване, че ще спечелим. Дойде ред на победителите за дуети, като започнаха от трето място. Когато обявиха момичетата, спечелили второ място, вече бях на 100 процента сигурна, че не сме спечелили нищо, защото едва ли щяхме да сме първи. Съобщиха момичетата, които печелят първо място и аз се обърках. Обърках се, защото чух името си и това на партньорката ми. Какво? Я повторете! Стъписах се. Какво се случваше? Станахме първи в България. Не можех да повярвам! Бяхме толкова щастливи. Всички ни аплодираха и емоцията беше върховна. Дори не бях очаквала да спечелим. Просто работих усилено, вярвайки, че ще се представим добре. И се справихме, мамка му. Справихме се. Осъществих мечтата си да спечеля медал по нещо друго, и то не какъв да е медал, а златен...
И последният засега, но не на последно място пример е причината да пиша тази книга. Какво, по дяволите? Пиша книга на 18 години? Това е невъзможно, нали?