Щастливей

28. Кажи го!

Преосмислях всичко, но не рационално. За мен нямаше надежда. Бях се предала изцяло. Разплаках се отново. Вече мразех да плача. Изпитвах омраза към доста неща. Дори към себе си. Вървях и си мислех... Защо на мен? Защо трябва да преживявам всичко това? Защо трябва да ми пука? Защо трябва да ме тормозят? Защо се страхувам? Защо забравих коя съм? Защо Венъм постъпи така с мен? Защо Розовите момичета искат да страдам? Защо не мога да споделя чувствата си с никого? Защо не ме разбират? Така ли ще е цял живот? Това ли е животът? Защо не се чувствам по-добре след толкова дълго време? Защо не искам да правя това, което всички останали правят? Защо тревожа родителите си с моята депресия? По какъв начин това е добро за мен? С какво, по дяволите, ми помага? Защо не мога да продължа напред? Не исках да наранявам никого. Не исках да имам проблеми с никого. Винаги съм искала едно и също нещо - всички да се чувстват добре и да помагам. Защо толкова много хора се опитваха да ме наранят? Защо съм толкова тъжна? Защо изобщо продължавам да живея... Мислех си колко лесно би било просто да ме няма. Няма да чувствам. Няма да страдам. Няма и да знам, когато ме обиждат. Няма да съм в тежест на никого. Няма да ми се налага да се боря всеки ден и да давам всичко от себе си, за да оцелея... Защо просто... не се самоубия?

Най-страшната мисъл, която някога е минавала през главата ми. Най-зловещият и коварен въпрос, който си бях задавала... Въпросът, който не искам никой друг да си задава, каквото и да се случва.
При мисълта за това се разплаках още повече и просто седнах на тротоара близо до сградата, в която танцувахме. Беше късно. Нямаше никого наоколо. Просто седях. Сложих главата на коленете си и плаках. Знаех, че не бих направила нещо подобно, но фактът, че си го помислих, ме уплаши толкова много...
Изморих се. Много. Спрях да плача. Гледах в една точка и мълчах. Не мислех за нищо. Бях като зомби. Реших да избърша сълзите си и да отида на репетиция. Знаех, че не искам да тревожа никого, и просто се настроих на вълна танци. Поех си дълбоко въздух няколко пъти и тръгнах.
Влизайки в залата, видях всички момичета, което веднага ме накара да се усмихна. Без да искам и без да се опитвам, просто се усмихнах. Тези прекрасни момичета ме обичаха такава, каквато съм. Само там се чувствах най-свободна да бъда себе си. Да се шегувам така, както аз обичам. Да се смея така, както аз се смея. Да танцувам така, както аз танцувам. Обичах ги. Бяха ми като семейство. Когато бяхме заедно, бях щастлива. Бяха добри момичета. Възпитани и с чувство за хумор. Обичах ги заради човека, който ми позволяваха да бъда, без дори да го осъзнават. Те нямаха представа какво преживявам. И до ден днешен нямат. Няма и да разберат, ако не прочетат тази книга. Но фактът, че ме приемаха с цялата ми странност, ми помагаше да се справя с депресията, която едва не ме уби. С тях бях най-много себе си и това, че при всяка моя шега се въргаляха по пода от смях, ме караше да се чувствам прекрасно. Забелязах, че откакто ходя на танци, отборът започна да се сближава много. След време и треньорът ни ми сподели, че го е забелязал. Дори Брея, момичето, което не харесваше останалите и беше много студено, се сприятели с повечето от момичетата, а накрая всички бяхме едно сплотено семейство.
А в същия този ден, в който бях най-отчаяна, от началото до края на репетицията се случи така, че различни момичета от отбора идваха при мен в почивките и ми споделяха неща, които въобще не очаквах да споделят с мен. Споделиха ми, че оправям настроението им и ги карам да се чувстват добре, когато идват тъжни на репетиция, че ги карам да се усмихват и ги успокоявам. Други ми споделиха как ги мотивирам да тренират, за да имат тяло като моето. Около 5-6 момичета ми споделиха как ги карам да се чувстват. Аз нямах представа, че е така. А те нямаха представа колко много означават думите им за мен в същия този ден, в който се чувствах най-празна и нищожна. Без въобще да подозират, признанията им ми помогнаха да продължа напред, вместо да се предам.
Тези прости думи ми помогнаха толкова много. Как точно на тази репетиция почувстваха нужда една по една да споделят нещо с мен! Бях също толкова весела, колкото на другите репетиции. За тях бях позитивната Изабел. Какво ги накрая да го направят? Някои ще го нарекат случайност или късмет... но всъщност няма нищо случайно. Вселената ни изпраща точно това, от което се нуждаем, в най-правилния момент. И точно в този ден вселената е изпратила порив на тези момичета да бъдат откровени и да споделят какво чувстват спрямо мен. И, за щастие, те последваха порива...