Щастливей

20. Решението, което преобърна живота ми

Помните ли Венъм? Момчето от новия ми клас, което ме чакаше с цветя пред вкъщи в една студена зимна вечер. Да? Добре. Тогава продължаваме с историята. Ако не помните, върнете се на 15-а глава.
Вървях и мислите ми препускаха. Ако пак остана наранена? Ако се държи като Слимър? А ако аз нараня него, както нараних Ин? А ако постъпи като Оуджей? Искам ли да си имам нов приятел - та аз не съм имала от месеци? Ние сме в един клас, това няма ли да е проблем? Харесвам ли го достатъчно, за да бъда с него, или просто искрите между нас ме заблуждават? Неусетно времето ми да си задавам въпроси мина, защото вече бях пред него.
Подари ми цветята и бонбоните. Беше студено и духаше много силен вятър. Говорихме си известно време, както всеки път, но енергията беше различна между нас. Искрите прехвърчаха и усмивките ни сияеха. Усещах, че иска да ме целуне, и за да избегна ситуация, в която може да бъда неподготвена, реших аз да го направя първа. Точно така. Целунах го.
След целувката прекарахме още малко време заедно. Беше различно. Сияехме. Той изглеждаше много щастлив. И вярвам, че беше. Накрая целуна ръката ми, сподели, че е щастлив и не може да повярва какво се случва. Настоя да не стоя на студени и ме изпрати до вкъщи.
Прибрах се също толкова невярваща на това, което се беше случило. Мислех си... най-добрият ми приятел се превърна в нещо повече. Чудех се до какво ли ще доведе това. Бях на път да разбера... Връзката ми с Венъм беше началото на нещо ОГРОМНО, а дори не предполагах...
Розовите момичета от класа, както споменах, обичаха да прекарват времето си с Венъм още от самото начало, когато дори не го намирах за приятен. Разбираемо беше, че след като изведнъж реши да не прекарва времето си с тях, ще съдят мен. Когато научиха, че сме заедно, не бяха особено доволни или поне отношението им не го показваше. Недоволството им се изразяваше в излишни коментари в час, подигравателни звуци и саркастични обръщения. Разбирах защо го правят, но не знаех как да се опитам да им обясня, че не съм се месила в неговото решение. Дълго време търпях всичко, без да отвръщам на нападките им, докато един ден Венъм се застъпи за мен и в яростта си им обясни, че не аз съм причината да не иска да бъде покрай тях. Всичко утихна и обстановката ставаше все по-малко напрегната. Но докога...
Чудех се какво ли е да бъдеш в един клас с гаджето си. Беше забавно. Заедно отивахме и се прибирахме от училище и освен това прекарвахме времето заедно, когато не бяхме на училище. Станахме толкова близки, че се разбирахме с поглед. Той ми споделяше травмиращи истории от миналото си, за които не е имал смелостта да говори пред никого. Показа ми част от него, която беше различна. Тази грижовна, нежна и чувствителна страна, която външно изобщо не личеше. Бях щастлива, че е толкова спокоен да бъде себе си пред мен.
Времето, което прекарвахме заедно, беше прекрасно. Говорехме за всичко, смеехме се до сълзи и се сближавахме все повече. Ходехме на кино, като Флора винаги беше с нас, защото вече беше най-добрата ми приятелка. Създавахме си безброй спомени. От хубав по-хубав. Липсвахме си, когато не бяхме заедно. За пръв път бях толкова щастлива с някого. За пръв път бях с момче, което има такова добро отношение към мен. Беше грижовен, защитаваше ме, правеше всичко, за да ме види щастлива... Беше изключителен джентълмен. Дълго време ми споделяше, че не може да повярва, че е с момиче като мен, и това ме правеше още по-щастлива. Забелязах, че откакто сме заедно, започва да влиза във форма, като по-късно ми сподели, че аз съм била мотивацията да го направи. Допълвахме се. Аз го правех по-отворен, а той мен по-търпелива.
Не обичаше да учи, да пише домашни и беше изоставил всичко, свързано с училище, но когато бяхме заедно, му помагах да превръща домашните в нещо забавно. Започна да получава по-високи оценки. Аз, от друга страна, благодарение на него научих какво искам в едно момче. Научих се как да бъда по-добра и търпелива. В предишните си връзки бях по-нетърпелива, когато не получавах това, което искам, и си тръгвах. Благодарение на него се научих как да давам време на хората да променят това, което не е наред, и да бъда по-разбираща. Допълвахме се прекрасно.
Не всичко беше перфектно, но бяхме щастливи. Беше прекрасна зима.

Към края на зимата нещата започнаха да се променят. Пак се чувствахме добре заедно, но нещо се случи с Венъм. Започна да кръшка от уроците, на които ходеше извън училище. Искаше да бягаме от часове. Забелязах как говори с майка си и баба си. Държеше се с тях ужасно и се изнервяше за всичко. Караше им се. Беше съвсем различен човек, когато говореше с тях. Започна да тръгва надолу в училище и в отношенията със семейството си. Забелязвах го и исках да му помогна. Доста често говорехме за тези неща. Чувставаше се объркан. Смяташе, че не заслужава да бъдем заедно. Страхуваше се, че може да си тръгна. Мислеше, че не е достатъчно добър за мен. Не искаше да се храни. Уверявах го, че не така и че всичко е наред, и се опитвах да бъда до него, но нищо не помагаше. Това започна да се отразява и на нашите взаимоотношения. Започна да закъснява все повече за срещите ни. Нещо, което винаги ме ядосваше. Забравяше, когато се разбирахме за нещо. Оценките му се понижиха. Опитвах се да пиша домашните му вместо него и да го покривам в училище, но и това не продължи дълго. Нещо се беше случило. Променяше се към лошо и не беше щастлив. Разкъсвах се, защото исках да му помогна и не знаех как. Дните минаваха, а нещата ставаха все по-зле. Стана по-невнимателен, не спазваше обещанията си, беше разсеян и тъжен.
Стотици пъти се опитвах да поговоря с него, като всеки път ми обещаваше, че ще поправи грешките си и както ме беше научил - бях търпелива. Изчаках два месеца, но нищо не се промени. Чаках го с часове за всяка среща, успиваше се, отговаряше ми бавно, спеше постоянно, не идваше на училище. Дори започна да пуши трева често... Майка му също се тревожеше.
Казах си, че обичам себе си повече от това да страдам за човек, който не се бори нито за себе си, нито за връзката ни, и реших, че ще се разделим. Взех решението много по-лесно от предишните пъти, защото миналите ми връзки ме бяха научили да избирам себе си и щастието си, за което безкрайно благодаря. Въпреки това обичах и него и бях твърдо решена, че дори след като се разделим, ще бъда до него - ако има нужда от това.
Уговорихме си среща и започнах да говоря. Не бях ядосана. Просто бях загрижена и тъжна. Споделих му защо искам да се разделим, дадох му всички възможни съвети как да се справи с това, което го прави толкова тъжен, и го "пуснах на свобода". Чувствах се като млада и отговорна дама, която взема здравословни решения и обича себе си. Ура за мен! Да, но не точно...
След този разговор не очаквах нещо да се промени, защото бяхме водили подобни и преди това и след тях всичко си оставаше същото. Когато му споделих, че искам да се разделим, реакцията му беше далеч от това, което очаквах. Бях го виждала разстроен, но никога по този начин. Въпреки че не знаете истинското му име, от уважение към него няма да спомена нещата, които тогава ми сподели, но в крайна сметка научих защо е страдал през цялото време. Увери ме, че не иска да ме загуби и колко много съжалява. Помоли ме за съвети и начини как да се справи и обещах, че ще запазя всичко в тайна. Пазя тайните му и до днес. След разговора ни нещата се промениха и тръгнаха към по-добро. Но докога?