Отвъд границите +18

Chapter 18

Мейв

Вършехме си работата в пълно мълчание, както бяха протекли и последните два дни, но тялото ми беше напрегнато до краен предел, щом се доближавам и на сантиметър до него. Улавях непрекъснато зачестилите му погледи върху мен, а това ме караше да си втълпявам, че най-вероятно отново обмисля още по-пъклен план, как да ми вгорчи живота.

Мисля, че вече имам фобия от този психопат.

Отново усетих леко задвижване зад себе си и спрях да режа пилешкото за салатата. Обострих всичките си сетива на макс, фокусирайки се върху всеки звук, стъпка и посока на движение, които правеше зад гърба ми. Ръката ми стискаше силно пластмасовата дръжка на ножа, който ми втълпяваше чувство на сигурност. Подскочих при тежкият удар между два метални съда и моето оръжие за малко не изхвърча от разтреперилата ми се ръка. Изпуснах въздуха от дробовете си на пресекулки колкото е възможно по-тихо, макар че това причиняваше болезнена болка в областта на гръдния кош, и направих разбира се неуспешен опит да заглуша ритъма на препускащото ми от страх сърце, заповядвайки му мислено да забави темпото. Бавно спуснах ножа надолу и взех дъската, изсипвайки пилешкото месо в препълнена със съставки за салата купа преди да объркам всичко със специално приготвен сос на съхранение в хладилника. Оставаше само да го добавя и веднага щях да се заключава в стаята си и да не излизам дори за вечерята, която сама приготвих. Нямам представа, каква е неговата роля в кухнята и защо непрекъснато кръжеше около мен като муха без глава. Сигурно и той искаше да бъде предпазлив да не би случайно да сложа отрова в храната му. Като се замисля, това не е чак толкова лоша идея. Може би ще мога да набера някъде диви гъби. Изобщо не мога да различавам отровните от ядливите, затова щяхме да играем на руска ролетка. Ако имаше късмет щеше да оцелее, ако ли не значи съм набрала правилните гъби.

Трябваше да се завъртя към хладилника точно в момента, в който и той реши, че ще търси нещо вътре. Едва не се блъснах в него, но за щастие си спестих поне това унижение. Само, че звукът от рязкото триене на подметките ми в паркета нямаше, как да обегне на когото и да било. Обърна се към мен с масивните си поне един и деветдесет метра височина и мигновено заби навъсените си кафяви очи право в моите, а аз сугирно се бях наежила като котка, готова за атака.

- Щеше да вземеш нещо?

- Не, не е необходимо! - Казах бързо без да се замислям. - Ще го направя после.