Отвъд границите +18

Chapter 21

Мейв

След цялата тази бъркотия не съм си мислила, че да се завърна във "вкъщи" би било толкова приятно, но ето, че приветствах с отворени обятия зелената входна врата след цели два дни. Толкова бързо напъхах ключа в ключалката, че за малко не я изкъртих от вълнение. Но не беше само заради радостта, че всичко най-накрая се бе подредило, мразех се за това чувство, което бълбукаше вътре в тялото ми от дни насам и не ме оставяше дори и за миг да си поема релаксираща глътка въздух. Въпреки, че все още държа на думата си и отричам обидено всеки намек за вина, изпитвам неимоверна нужда да се конпенсирам.

Тъпото, инатливо говедо зад мен настоя да изкачи напълно сам стълбите. Може и да нямах физическите му размери, но можех да бъда полезна, ала той дори не ми позволи да го докосна, камо ли да му бъда опора. Щом за пореден път ми каза безгласно да се разкарам си тръгнах по моя си път напред и не погледнах повече назад към киселата му физономия. Да му се подуе кракът дано! А се сега си правя труда да бъда възможно най-бърза, та да може да изтегне прободения си крак на канапето в хола. Не знам кой от нас обираше точките по велика простотия, аз или той?!

Щом влязохме вътре, както си и помислих, се запъти към канапето в средата на помещението и започна да ровичка из телефона си. Кракът му наистина изглеждаше оттекал, което отново ме накара да се чувствам още по-отговорна. Следващия път щях да си меря думите, исках или не. Ала сега стоях на едно място, гледах пулсиращия му крак и не се осмелявах да тръгна в която и да е посока. Исках като нормален и загрижен за състоянието му човек да го попитам, дали има нужда от нещо, лед например, ала знаех, че ще си остана само с въпросите. И все пак не можех най-безцеремонно да се запътя към стаята си:

- Трябва ли ти нещо? - Откъсна поглед от телефона си за кратко и го пръхвърли върху масичката до себе си, след което настъпи неловко мълчание. - ...Лед например или да сменим превръзката...

- Искам си залата, боксовите ръкавици, нормалния си живот.

Очевидно ни трябваше извесно време да подберем хапливите си реплики, особедно на мен, която за първи път в живота си не мога да измисля нито една.

- Е, това изглежда непосилно в този момент, но какво ще кажеш да поканим всичките ти приятели отново? Както последният път и обещавам, че няма да ми видиш очите.