Отвъд границите +18

Chapter 3

Танър

Сградата, пред която се озовах, бе ужасно висока, сигурно имаше повече от петдесет етажа и изглеждаше като едно от най-новите и модерните строителства в района. Пред себе си виждах само една грамада прозорци, сякаш цялата бе направена от стъкло и само при най-лекия трус щеше да се разпръсне на множество малки парченца. Други хора може и да се любуваха на толкова сложен и внушителен инжинерен проект, но аз виждах само глупаво проектирана сложна схема от  лабиринти. Не стига, че за нищо на света не ми се искаше да се намирам тук, ами щеше и да ми се наложи да обикалям наоколо и да се изкачвам сума ти време с някакви модерни асансьори чак до някой от последните етажи. Бях сигурен в това.

С мъка слязох от колата, през чието предно стъкло се взирах нагоре чак до края на този безкраен небостъргач, надявайки се всичко да свърши час по-скоро. Докато чаках пред червените светофари по пътя успях да се приведа в що годе приличен вид. Нахлузих джинсите си и една черна памучна блуза, която очертаваше добре тялото ми, надявайки се да изглеждам поне малко на нивото на всички костюмари, работещи във въпросната сграда. Щом пресякох улицата и влязох във великолепно декорираното фоайе пристъпих леко плахо към рецепцията поради поразителната гледка, която се разкри пред погледа ми. В миналото сигурно бих видял някоя костюмирана, професионална блондинка с пристегната коса в безупречен кок отзад, но поради ситуацията в момента и отнетото право на жените да работят това беше невъзможно. Вместо това ме посрещна младо момче, не по-малко професионално от жената, която очаквах да видя и ме попита любезно:

- С какво мога да ви помогна?

Без излишни думи подадох последното писмо, на което ясно пишеше, къде точно трябва да се явя с предупреждение, че не го ли направя ще принудя властите да вземат мерки.

- Добре господин Стантън, всичко е ясно. Последвайте ме, ако обичате!

Младокът оправи вратовръзката си и излезе от рецепцията през една малка вратичка в края на бляскавия мраморен камък, от който бе направен и рецепционния плот. Последвах го през огромното, блестящо от всякъде фоайе, сякаш излязло от корица на списание, подминавайки стълбите в средата, настлани с дълъг червен килим чак до първия етаж. Имаше по една висока бодлива драцена във всеки ъгъл, чийто зелен цвят чудесно се вписваше със златистите нюанси на останалата част от помещениението. Не можех да спра да се оглеждам зад себе си. Никога не бях виждал по-красиво обзаведено помещение. Приличаше повече на дубайска сграда , отколкото на общинско учреждение. Най-малко бих предполагал, че ще се натъкна на такова нещо. Очаквах да е скучна сграда, имаща вид на счетоводителска стая, отколкото на истински дворец.

Двамата се качихме в един от трите асансьора пред нас и се заизкачвахме нагоре. Бутонът, който мъжът до мен натисна беше с номер двадесет и пети. Може би не беше един от последните етажи, но също прекалено високо за моя вкус. Изкачвахме се в пълно мълчание, като през цялото време момчето се суетеше около външния си вид. Оправяше ту ръкавите на костюма си, ту приглаждаше кестенявата си късо подстригана коса назад, а аз просто, държах якето си кръстоал ръце. Когато най-накрая чухме сигнала на асансьора, че сме достигнали крайната си дестинация, се озовахме за съжаление в не толкова добре декориран коридор, колкото фоайето. Младокът прошепна нещо на гологлав мъж със слушалка в ухото и черен костюм, стоящ пред една от вратите във въпросния коридор, а той само кимна с разбиране и натисна дръжката на врата, която охраняваше. С пристъпването вътре младият мъж започна с обясненията си:

- Така, господин Стантън, пред себе си виждате едно стъкло. Ако сте гледали криминални сериали или просто от обща култура, ще знаете, че вие можете да виждате, какво се случва от другата страна, но хората от другата страна не могат да виждат нас. Ще ви се предостави необходимо за вас време, да кажем, петнадесет минути, и ще имате шанс да изберете една от двадесетте жени, които ще се появят пред вас, а след това ще си тръгнете с един придружител в повече. Чисто и просто, надявам се!

Потвърдих, че не съм малоумен и разбрах всичко с кимване и в бежевата на цвят, добре осветявана и отделена от нас чрез стъкло стая се появиха огромно количество най-различни жени, все млади и цялосни, а не както Мадокс бе предположил без крак или ръка. Някой бяха руси и слаботелесни, една от тях имаше ясно различими торбички под очите, все едно не беше спала три дни, друга пък бе облечена с раздърпан мъжки тъмносин анцунг с две синьо-червени черти в областта на гърдите, сякаш се бе телепортирала в наше време от хиляда деветстотин и седемдесета година. И всички гледаха надолу, като затворници, чакащи смъртната си присъда. Нали така или иначе не можеха да ме видят, защо по дяволите гледаха постоянно надолу? Това повече ми приличаше на пазар с роби, отколкото на "подбор" и нямах никакво намерение да губя цели петнадесет минути с това.

- Петата от дясно наляво!  - Казах набързо и се обърнах, за да не ги гледам повече.

- Чудесен избор!

Чу се отваряне на врата зад гърба ми, после две-три по резки протривания на нечии обувки и някакви странни тихи възгласи. Сякаш някой рязко заби спирачки, но после отново потегли, докато не се чу повторното хлопване на въпросната врата.

- Тук ли предпочитате да чакате или ще слизате моментално на долния етаж?

- Ще чакам в колата! Нека да не е прекалено дълго!

Моля за мнението ви в коментарите и ако историята ви допада може да я оцените с ☆!