История без име

Глава 1

...Няколко месеца по-късно...

- Деца, моля за внимание!... Деца, малко тишина, моля! - извика директорката и всички сладури на възраст около 13 години млъкнаха. - Това е вашата нова учителка по актьорско майсторство! Госпожица Даяна Миланович е завършила в НАТФИЗ със специалност преподавател по актьорско майсторство и с радост ще ви преподава тази година! 

- Госпожице, много сте красива! 

- На колко сте?

- Имате ли си приятел?

- Имате ли деца? 

- Ако имате деца може ли да ги доведете да се запознаем с тях? 

Започнаха да ме обсипват с въпроси. Усмихнах се. Помня как и аз бях едно от тези деца. 

- Даяна, оставям ти ги... Надявам се да си доволна от класовете... защото като нов учител тук...

- Спокойно... Всичко е наред! - усмихнах се приятелски. Директор Петрова си тръгна от стаята, а аз си настаних на стола зад бюрото. 

- Е... нека да се опознаем? Искате ли? 

- Да! - извикаха в хор. 

- Добре... Аз съм първа. Казвам се Даяна Миланович... На 25 години съм. Родена съм в град Плевен, но заминах да уча тук в София, за да мога да преподавам на сладури като вас и ще се радвам да ви науча на нещичко...

Започнахме да се опознаваме лека полека. Влизах от клас в клас и най-накрая излязох в почивка. 

Телефонът ми иззвъня и се наложи да изчезна от учителската стая, за да не притеснявам колегите си. 

Непознат номер.

- Да, моля.

- Госпожица Велева? 

- Мисля, че сте сбъркали номера. - затворих по най-бързия начин и въздишах.

Велева.

Това име може би никога няма да ме остави на мира. 

Нормално. Все пак съм дъщеря на Манол Велев. 

Едно много се радвах... Че никога медиите не видяха как изглеждам.

Пък и това сега е добре, защото нямаше как да започна на ново. 

Брат ми - Мартин. Беше винаги пред камерите. Но не се и съмнявам, той си е роден такъв.

- Госпожице Миланович! - мъжки глас ме накара да се обърна. Пред мен се появи мъж на около 30 годишна възраст. - Аз съм Камен Донев! Учителят по математика.