История без име

Глава 14

Мелиса Велева

Стегнах багажа си и го хвърлих в багажника на колата на Алекзандър. Погледнах часовникът на ръката ми. Девет и половина. Трябва сме в Плевен за около два часа със съботния трафик.

Алекзандър тамън слагаше малкия си куфар в багажника и ме прегърна.

- Трепериш! – стисна ръцете ми.

- Ами, ако го няма? Чу какво Християн каза... - сълзи изпълниха очите ми само като си помисля, че малкото ми момче е в ръцете на този ужасен човек.

- Няма спокойно! Ако само е припарил до него ще го убия преди да му мигне окото! Ще го измъчвам толкова дълго, че ще иска да умре сам в собствената си кръв, слюнка, урина и лайна! Чу ли ме? – целуна ме дълго и бавно. Да, точно заради това го... Обичам? Не знам.

Седнах на пасажерското място и се запечатах с колана. Заслушах се в песента, която вървеше по радиото: (Спомен от рана - СКАНДАУ)

- Искам да намеря в теб нещо дето го няма.

Всеки ден разлина но без промяна.

Искам да намеря в теб нещо дето го няма.

Всеки ден разлина, но без промяна.

Да оставиш белег в мен без спомен от рана.

Ти да си китара, а аз ръцете на Сантана.

Искам да намеря в теб нещо дето го няма.

Всеки ден разлина, но без промяна.

Да оставиш белег в мен без спомен от рана.

Ти да си китара, а аз ръцете на Сантана.

Искам да намеря в теб нещо дето го няма.

Всеки ден разлина, но без промяна.

Да оставиш белег в мен без спомен от рана.

Ти да си китара, а аз ръцете на Сантана.

И наистина е така. Емоционалното ми състояние беше отвратително напоследък. Вчера се бях развикала на децата за някаква простотия и после се разплаках.

Знам едно от този живот. Позволих си да харча до несвяст. Позволих си да играя себе си в театрална роля. Позволих си да падна на дъното. Позволих си да имам страхове от тъмното и от тъмната любов. Хората гледат само външната облицовка. Ако си строг, студен, умен и недостижим – те ще се страхуват от теб. Но ако споделиш всичко на тях, те ще използват това като оръжие срещу теб, когато си слаб...