История без име

Глава 24

Престъпих в апартамента и се насочих към спалнята, за да си събера нещата. Взех големия куфар от гардероба и нахврълях дрехи при първа помощ, гримове, зарядни, книги и всичко, което бяха натрупала през престоя си тук. Чух стъпки и обезвреждане на пистолет.

- Аз съм идиот такъв. – извиках, преди да е влязъл в стаята. Алекзандър ме изгледа слисано.

Извадих ключовете за апартамента му и му ги оставих на нощното шкафче, преди да е казал нещо.

- Не искам да те слушам. Имам мигрена, нито искам да ми мрънкаш, нито да се оправдаваш.

- Мелиса, виж... - хвана ръката ми и аз се отдръпнах на мига.

- Нито искам да ме докосваш. Алекзандър, край. Не го ли разбираш. К-Р-А-Й! – спелувах му проклетата думичка. Болка раздираше сърцето ми, докато гледах към очите му. Тези сини морета, сега бяха мъртвешко спокойни и пресъхват с всяка изминала минута, в която болката си проправя път.

- Мел, наистина, позволи ми да ти обясня. – натъпках още дрехи в куфара и го затворих. Взех си чантата за лаптопа и го сложих внимателно вътре. Сгънах зарядното му и него прибрах вътре, заедно със слушалките, три флашки, две карти памет и мишката. – Поне ме изслушай, мамка му! – извика ядосано. Обърна ме към себе си и ме прикова към гардероба. – Аз ли съм убил баща ти?

- Не, но си гледал как той загива! Цели десет години съм искала отново да чуя гласът му, да усетя прегръдката му. И аз да имам баща, който да идва с мен на деня на бащата, а не да мъкна брат ми или бащата на Даниел да идва с нас. – изкрещях в лицето му. – Пусни ме, Алекзандър! – никакво действие – Казах да ме пуснеш, мамка му!

- Мелиса, стига...

- Нека да убият твоят баща, да го сложат в мозъчна смърт и тогава аз ще ти кажа „Алекзандър, стига!" – изсъсках злобно и го отблъснах с всичката си сила, която имах. Уверих се, че куфарът е добре затворен, грабнах ключа за колата ми от нощното шкафче и изчезнах от този апартамент. Тази сграда. Този квартал. Ръцете ми трепереха докато шофирах. Зрението ми беше замъглено от сълзите.

- Но защо го правят, тате? – попитах.

- Джурови са ужасни хора, Мелиса, спри с тези въпроси. – каза строго баща ми. – Поне никога няма да стигнат нашата власт. – изсмя се, докато късаше поредния договор за единство между двете фамилии. Последният такъв беше от типа на, тридесет и пет процента от акциите ни да отидат при тях... Дори не знаех какво са акции, но това е коренно друг въпрос. – Миличка, ще ми подадеш ли онази папка? – посочи зелената папка на секцията до дивана. Затътрих се натам, пишеше нещо с много странен почерк, затова дори не си направих труда да го прочета отново, а просто му подадох папката. – Тез' неща са ужасни. Не. Не са ужасни. Покрътителни са! – измърмори ядосано. Цял следобед прекарахме в офиса му на хладно, защото навън беше около четиридесет и два градуса.