reasons to blame you

4 ❅ daisy

Не исках да се връщам. Не исках да ме виждат в състоянието, в което бях – беззащитна, порцеланова кукла, която колкото и да иска да вика, не може. Мразех слабостта си. Мразех, че хората ме гледаха различно, ако бяха познавали старата аз, която изсмукваше всичко от живота.

Исках да се върна в Монако, където единствено Крисчън виждаше нещо в мен. Не ме третираше като някой по-нисш и не ходеше на тръни около мен. Имахме си общо хоби, в което той никога не ме подценяваше. Да играем шах заедно беше любимото ми занимание.

А сега... сега стоях с Миранда в хотелската ни стая в някакъв не много скъп хотел в центъра на Бранфорд. Наложи се да извика човек от персонала, който чакахме в момента, за да може да й помогне да ме свали и да ме качи в таксито. Така беше направила и когато пристигнахме вчера вечерта.

Щяхме да отидем при Гавин, който живееше в Блакдаун – сграда, която беше собственост на Деймън, а той беше годеник на Руби. Голяма част от хората, с които дружах преди инцидента, живееха там. Мадокс също. Мадокс. Мадокс. Мадокс.

Дори само изричайки името му наум, цялата потръпвах. Не можех да го видя. Не исках да го видя. Не и след всичко. Той ме обичаше истински, когато бях здрава. Не исках да развалям последните му представи за мен. Не исках да среща момичето, в което се бях превърнала – заключено в тялото си и лишено от светлината, която някога го беше привлякла към мен.

-Хайде, Дейзи, трябва да изпиеш лекарствата си преди да тръгнем. - съобщи ми Миранда с миловиден глас, а аз надигнах очи, за да видя хапчетата в шепата й.

Горчива вълна премина през цялото ми тяло при спомена за вкуса на тези хапчета. Въпреки спомените как Беатрис не ми дава вода с лекарствата, видях пълната с безцветна течност чаша в другата на ръка на Миранда. Трябваше да се успокоя, че няма да ми се налага да смуча лекарствата си, които бавно щяха да се разтопят на езика ми, но останах настръхнала докато ми слагаше хапчетата в устата, а след това наливаше вода, за да преминат по-лесно надолу по гърлото ми.

Бях залята от много негативни мисли – нещо, което ми се случваше често. Колкото и да се опитвах, обаче, не можех да изключа съзнанието си и да игнорирам случващото се около мен. Усетих срама, когато се наложи мъж от персонала на хотела да помогне на Миранда да ме качи в таксито. Исках да извикам и да избутам ръцете на младото момче, въпреки че то нямаше никаква вина за моя проблем. Никой не ми беше виновен освен аз самата.