reasons to blame you

13 ❅ daisy

Девет години по-рано

-Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? - попитах Руби, която се беше излегнала на леглото ми и си играеше с кичур коса. Аз пък бях пред огледалото докато се опитвах да преценя дали жълтия бански ми седи по-добре от бледо синия.

Прокарах ръце по очертанията на талията си, след което се обърнах към приятелката си, която изглеждаше сякаш й е скучно. Напоследък приятелката ми се държеше странно. Не излизаше толкова често, а родителите й я държаха по-изкъсо.

-Не искам да обличам бански. - измърмори, а аз извъртях очи.

-Винаги можеш да дойдеш с тениска. Дори не е нужно да влизаш във водата. - заобяснявах се като изминах с няколко крачки разстоянието до леглото ми. Взех роклята, която бях оставила в единия ъгъл. -Хайде, Ру! И Айвъри също ще е там, така че родителите ти със сигурност ще ти разрешат да дойдеш.

-Дейз, не искам! - отсече ме отново приятелката ми. Гледаше ме сякаш беше изморена, въпреки че беше лято и нямаше какво толкова да ни притеснява. Днес беше рожденият ден на Нико и Вика и всички бяхме поканени около басейна в къщата на семейство Иванов. Наскоро Вика беше заминала със съпруга си за Италия, но Нико щеше да празнува и за двама им – негови думи, не мои.

-Но защо? - попитах. Исках да разбера какво я тревожеше, защо вече не се усмихваше толкова често. -Почти цялото училище ще е там, а и ще има торта.

-Ще пропусна. - измрънка Руби и стана от леглото ми. -Ще се прибирам, Дейз. - насочи се към вратата ми.

-Ру... - промълвих. Защо изглеждаше като труп? Сякаш тялото й беше тук, но съзнанието й беше далеч?

-Избери жълтия бански. - измърмори, след което ми махна за чао, лишена от емоции и тръгна.

Мислех за Руби през цялото време, в което се оправях за партито. Тя беше дошла у нас и беше избрала тоалета ми, давайки ми надежда, че вече се чувства добре и също ще дойде на партито. Бях се излъгала. Ру беше бледа като платно, а под очите си имаше тъмни кръгове сякаш не беше спала от дни.

-Хей, Дейзи! - поздрави ме момиче, което не познавах, докато влизах в огромната къща на Роман Иванов.

Тя беше с черна къдрава коса и тъмна като кафе кожа. Беше ми се усмихнала, разкривайки два реда бели зъби. Чувствах се неудобно, че не знам името й.