reasons to blame you

1 ❅ daisy

Чувах много шумове. Чувах как се движат клоните на дърветата, когато духаше вятър. Често слушах бунтуващото се море. Когато някой минеше покрай стаята ми, можех да го позная по звука на обувките. Слухът ми беше станал много по-добър след инцидента, който ме лиши от възможността аз да бъда шумът.

Исках да крещя. Имах толкова много неща, които исках да споделя, но не можех. Не можех да говоря, не можех да се движа. Бях попаднала в затвора на собственото си тяло. Душата ми се бунтуваше в тялото ми, но колкото и да се опитвах да помръдна, не можех.

Казваха ми, че мога да се оправя. Казваха ми, че ще мога от части да се движа и дори да говоря. Бях напреднала, но след като родителите ми смениха медицинския ми екип, всичко се обърка. Живеех в ад, от който колкото и да исках да избягам, тялото ми беше залепено за глупавия стол.

Единственото хубаво нещо напоследък беше Крисчън, годеникът ми. Той беше много мил мъж. Нямаше нищо общо с бившия ми годеник с префърцунено име, което дори не можех да произнеса. Крисчън, въпреки че беше принц и бъдещ крал на Монако, беше земен. Идваше да ме вижда всеки ден от както се срещнахме за пръв път на прием, който беше организирала майка ми в дома ни в Монте Карло.

Крисчън ме разсейваше от живота, който трябваше да живея. Играехме шах като Крис беше измислил начин, по който аз сама мога да контролирам ходовете си. Мигах първо за номера, а после и за буквата на полето, на което трябваше да попадне фигурата ми.

-Mon amour*, не мога да повярвам, че ме победи отново! - възкликна Крис, усмихвайки ми се. Правеше се на ядосан, но съм почти сигурна, че беше планирал глупавия си ход, с който откри краля си, за да мога да му го взема с кралицата си.

Слънчевата светлина, идваща от прозореца беше озарила годеника ми, а косата му отразяваше светлината със златния си цвят. Крисчън беше много красив мъж и от далеч си личаха аристократичните му гени. Имаше прав нос, който беше наследил от баща си – крал Алберт. Кожата му беше с лек загар заради слънцето, което печеше в Монако, а сините му очи се комбинираха перфектно с изразените му скули и златните му черти.

Исках да му се усмихна, но устните ми не ме слушаха и стояха на едно място в права черта. Исках да му покажа, че съм благодарна за вниманието, което ми даваше. Стараеше се да прекарва време с мен и често ми носеше подаръци като шаха, в който едната част от фигурите бяха златни, а другата бяха от диаманти. Струваше цяло състояние, а аз не можех дори да му благодаря. На ръката ми пък беше годежният пръстен с огромен светло син аквамарин, който беше наследство от прабабата на Крис, – пръстен, който не можех да покажа на хората, защото не излизах от стаята си.