KIDNAPPED

2

Мерлин стана рано сутрин. Разсъни се с кафе, бисквитки и широка усмивка. Причината за усмивката беше Макс. Тя наистина го харесваше и то много. Но държанието на Макс беше меко казано отвратително. Той беше груб, арогантен, гаден - пълната противоположност на Мерлин. Дори тя самата не знаеше какво вижда толкова в него. Може би силните й чувства към него се дължаха на изключителния му външен вид и репутацията му. Макс беше висок, строен, здрав, секси и готин. Имаше хубава прическа, хубаво и стегнато тяло, обличаше се готино и се усмихваше чаровно и беше капитан на отбора по баскетбол в града.
Лошото беше, че красивият му външен вид далеч не пасваше на характера и държанието му. Въпреки всичките му недостатъци, Мерлин беше лудо влюбена в него. Въпреки, че я беше страх да се влюби, тя го правеше на пук. Беше я страх от любовта. Това бе нещото, което я разби преди години.

Често премисляше дали да се остави на чувствата си отново. Искаше ли го пак? Искаше ли да страда пак? Искаше ли да рони горчиви сълзи за човек, който не си заслужава, но тя въпреки това обича? Искаше ли?... Мерлин игнорира мислите си. Стана и се оправи, извършвайки сутрешната си рутина. След като се приготви, излезе и тръгна за работа.

~

Джемин се събуди с ужасна болка в главата. Когато отвори очи и се повдигна леко на лакти, изсъска от болка. След като се прибра от вчерашното меле едно от момичетата от бандата почисти раните й, превърза я и й даде болкоуспокояващи, след което Джемин заспа почти веднага. "Явно болкоуспокояващите не са толкова трайни.." помисли си тя.

С малко повече усилия и още повече мъки, тя успя да се изправи. Грабна кутията с цигарите си и отиде на терасата, за да изпуши една. След като излезе на балкона и отвори кутията, установи че тя бе празна. Джемин въздъхна с недоволство. Налагаше й се да отиде до магазина. Джемин се върна с кутия цигари и излезе пак на балкона. Беше си взела и кафе, затова си направи едно и го изпи заедно с малко болкоуспокояващи...и две цигари.

Джемин беше щастлива..
Или поне така си мислеше. След половин час премисляне, Джемин осъзна, че не се чувства... като жив човек. Осъзна, че нещо й липсваше. Но какво бе то?
След още няколко минутки в търсене на отговор, Джемин усети празнината в сърцето си. Сама се запита кога последно усети нещо. Кога последно се влюби в някого? Кога последно изпита нещо към някого? Това леко я натъжи. Джемин усети носталгията бавно и мъчително да я завладява. Спомни си за последната й връзка..
Джемин беше на 16 когато прекрати най-силната си връзка. Тя беше с момиче, което наистина си заслужаваше. Обичаха се.. и то много.
И двете чувстваха едно и също, и двете споделяха една любов. И след две годишна връзка, когато Джемин за пръв път се забърка с мафията, тя напусна любимата си. Болеше... Наистина болеше и беше трудно и за двете. Едва на 17 Джемин вече пребиваше хора за пари. Досега никой не я беше побеждавал. Защо ли? Защото си избиваше всички комплекси в боя. Освен, че се биеше с опонента си, тя се биеше и с болката. Биеше се с празнината си отляво. Биеше се с чувствата и мислите си. Избиваше всичките си комплекси докато се биеше, а те не бяха никак малко. Затова човек трудно оставаше жив след сблъсък с нея.
Сега Джемин убива за удоволствие. Беше забравила какво е да обичаш. Беше забравила какво е да си обичан. Беше забравила за самата мисъл "любов".

И ето че мислите пак я настигнаха. След като няколко спомени с любимата си се върнаха, две сълзи се търкулиха по бузите на Джемин. Тя гледаше с празен поглед. Беше забравила и какво е чувството да плаче. Не бе плакала от много време, поради простата причина, че малко неща успяваха да я разчувстват.

След минутка тя избърса сълзите си, изпи кафето си на екс и влезе вътре. Оправи се набързо и се приготви да излезе. Имаше нужда от малко време и пространство. Имаше нужда от разходка. Сама. Сама, както винаги.