KIDNAPPED

24

Минаваше вече трета седмица откакто Мерлин беше заключена в тази стая. Лицето й придобиваше вид на болен човек все повече и повече с всеки изминал ден, но Джемин беше толкова заета да граби и плячкосва, че едва-едва намираше време да обърне каквото и да е внимание на горкото момиче. Мерлин спеше през по-голямата част от деня. През по-тъмната част на денонощието рисуваше или по-скоро чертаеше. Планът й за бягство никога не оставаше непокътнат в нито един ден. Чертаеше и кроеше основно нощем, за да не бъде хваната.

Мерлин не е имала възможността да огледа жилището, в което се намираха, добре, но пък беше доста умна и хитра.
Веднъж да се сдобие с малко доверие от Джемин, все някога щеше да й завърти главата.

Жалкото е, че всеки път, в който мислеше как да избяга, в съзнанието й изскачаше онова лице...Онова красиво лице, което почти не пасваше на душата й, или по-скоро на едната част от нея. Това лице, което носеше по някой друг белег, символизиращ безсмъртието на Джемин. Дори не се опитваше да ги прикрие.
Не веднъж Мерлин се беше питала 'как'. Как? Как такъв човек успяваше да оцелее? Как така се разминаваше със смъртта всяка Божа вечер? И то не само се разминаваше с нея, а и махаше с лукава усмивка. Навярно и дяволът го хваща срам когато гледа отстрани.

- Какво така си се умислила, художничке? - потънала в размисли, Мерлин не забеляза кога Джемин е влезнала в стаята й, все още сънена, но усмихната.

- Ще спреш ли да влизаш така? Вчера влезе докато се преобличах! - тонът, който Мерлин държеше, не се хареса особено от Джемин. Последва нищо необичайно.

- А ти защо си мислиш, че ми пука от твоето неудобство!? А, госпожице? Мислиш си, че-... - споменавайки вече болезненото от седмици неудобство, Джемин най-сетне забеляза какъв вид има Мерлин - очите й бяха хлътнали, под тях се бяха заформили тъмни кръгове, придаващи съвсем неприсъщи за такова момиче сенки. Погледът й беше като на затворник. Кожата й също беше потъмняла. Ръцете й бяха сухи, а устните й - сцепени. Джемин се смрази от гледката и замлъкна.

Мерлин се чувстваше толкова ниша, толкова лишена от каквото и да било, че дори нямаше сили да заплаче. Очите й се насълзиха и няколко сълзи си проправиха път надолу по потъмнялото й лице.

- Права си. - Мерлин изтри сълзите си безчувствено - за какво ми е да се почувствам като нормален човек... - тонът й беше студен. Тя съвсем не приличаше... нямаше нито една обща черта с предишното момиче. - Не знам дори за какво съм ти... По-добре ме убий. Намери си друга жена, която да третираш като предмет и да й харесва. Защото аз не съм. - Джемин мълчеше. Не смееше да каже и дума. Да, беше дръзка, убиваше и изтезаваше без да й мигне окото, но... - Не съм ти предмет. - този твърд тон просто я потъпкваше. Потъпкваше безмилостното й сърце, потъпкваше частиците човечност и чувства, които макар и на косъм се държаха за дъното на душата й.
Не каза нищо. Не искаше. И не трябваше.
Излезе от стаята тихо и смирено, като някой призрак.