Започвам да се отказвам от идеята си за онова с плочите само заради Итън.
Днес половината ден мина в това да поискам съгласие от роднините на починалите и пострадалите, за да напиша данните им на плочите. Минава добре, наистина много хора харесаха идеята. Все още не съм достигнала до Итън. И се чудя дали да продължа или да го прескоча?
Ама как да спра, като видях лицата на хората на които дечица са починали тогава. Толкова бяха развалнувани, сякаш просто върнах усмивка на лицата им макар и за малко. Сега да спра да тази кауза заради Итън?
Просто ще го прескоча, май така ще стане.
~~~
*на вечерта
Искам да изляза, не ми се спи, целият ден ми мина просто в работа, работа. Утре пак работа. Писна ми , а дори не мина седмица.
Но къде да ида, не познавам никой, нямам приятели тук. Ще се оправя пък на където ме завее вятъра.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
O блякох се и тръгнах.
Минах покрай едни тъмни улички, то само това имаше пред мен. Стремях се да вървя само на право, за да може после да си се върна по-лесно.
Хубаво беше времето, приятно, нямаше хора около мен. Сякаш имах дежавю, не знам защо.
Всичко беше супер докато не чух мъжки гласове зад мен. Те дори не бяха мъжки, а момчешки. Обърнах се и бяха четерима младежи, пушеха и имаха качулки на главите си.
Това което пушеха обаче, далеч не бяха просто цигари. Усетих го едва след като не започнаха да се приближават към мен.
Канабисът, който пушеха просто ме караше да се замая. Притисних се и си казах "Катрин, голяма си. Стегни се".
Да ама не. Нали знаете какво е да си момиче и да има момчета зад теб. И то напушени, още по-зле. А най-лошото беше, че дрехите ми бяха по мен.
