ВСЕ ОЩЕ ТРЪПКА - подвластен

16глава

И докато минаваше времето в което трябваше да го забравя, аз го помнех със всеки изминал ден.

Минаха дни,  това със шефката все още не можеше да се реши. Бях на погребението ѝ. Беше ужасно. Толкова много хора страдаха за нея, явно не е била гадна в реалният живот, когато не е била на работа.

Семейството ѝ, родителите ѝ, приятелите ѝ.. И всичко това заради мен?!
Големият ѝ син наследи всичко, тоест вече той ми беше шеф.

Итън дори не ме потърси, не мисля и, че ще ме потърси като цяло. А можеше да е различно - хубаво, но ето, че пак е различно, но не е хубаво.
Как тези любими очи вече са ми чужди? Как вече не изпитвам същото? Има я все още тази тръпка, но не е същата.
Но нали знаете, с времето всичко избледнява..

~~~~~
*на следващия ден.

На вратата се беше почукало. Току що бях станала, рошава, по пижами. Отворих и на вратата беше.. Синът на шефката?

-Здравей.

-Здрасти.

Така ли трябаше да ме вижда? В този вид? Дано да сънувам

-Мога ли да вляза?

-Разбира се.

Погледнах на зад. Вътре беше кочина. Всичко беше на Земята, беше мазало.

Седна на стола, аз също срещу него

-Е, как си?

-Бива. Ти?

-Добре съм. Искам да говоря с теб по една тема.

-Каква?

-Хотела.

Ако ми каже, че не му харесва ще се хвърля през терасата

-Какво за него?

-Получава се много добре. Искам вие да бъдете оправителка за него?

Задавих се.

-Моля? Аз управителка?

-Точно така. Остана му малко за строене. Аз имам много работа, а сестра ми няма да може да се справи със тази задача. За това, като твой шеф те задължавам

-Добре..

Казах несигурно. Как аз ще бъда управителка? Нормален ли е?

-Между другото, аз съм Хектор.

-Катрин

Здрависахме се. На пръв поглед е красив, не знам. Висок, рус, тъмни очи, мен обаче в мъжки версия.