I need U

Рожден ден

~~Май месец~~

Най-после дойде денят, в който навършвам 19 години. Днес денят ще е страхотен. През последните два месеца със Хе Ра се сближихме доста и станахме най-добри приятелки. А за онези трите, почти ги изключиха. Защо не ги изключиха, не ми стана ясно. Но както и да е. Днес ще поканя приятелите си на гости. Не го направих по-рано заради ученето. Е, дано да са свободни. Все пак е петък...Влязох в банята за ободряващ душ и си измих зъбите. Облякох се и слязох в кухнята. Нямаше никой в нас. Ейй, жалко. Чаках палачинки със сироп, но мама я нямаше. Направих си някаква закуска, след което я изядох набързо.

Стана време да тръгвам и излязох от нас. Засякох Джунгкук. 

-Джунгкук! - казах аз и отидох до него.

-Здравей. - каза той. - Какво си се засмяла? 

-О, не, нищо. - казах аз и не откъснах поглед от него. Да не е забравил рождения ми ден? Не, сигурно просто още е сънен. Ще си припомни след наколко минути, знам го. Тръгнахме за училище.

Вече бяхме влезли в сградата, а с Кук не си обелихме дума. Сякаш бяхме непознати. Взехме си нещата и влязохме в час. Видях трите намръщени от факта, че днес ми е най-радостния ден. Седнах на мястото си и часът започна. 

~След часа~

Часът свърши и беше време да покана Хе и приятелките ѝ на рождения си ден. 

-Здравейте. - поздравих ги. - Ъм, днес да сте свободни? Имам рожден ден и ви каня у нас.

-Бих дошла, но не мога. Баща ми иска да му помагам с документи. Иска да наследявам семейната фирма. - хаза Хе. 

Всички момичета си имаха някаква работа. Добре, явно няма да празнувам рождения си ден...Уж се очертаваше денят да е страхотен. Но той едва започваше. Сигурно ме очакват много неща. 

~~След часовете~~

Никой днес не честити рождения ми ден. Нито Джунгкук, нито никой. Не дочаках Кук и тръгнах сама. Целият ми ден беше различен от останалите. Почувствах се тъжна. Сълзите ми напираха да излязат. Щях да плача вкъщи...сама, без никой да ме безпокои. 

Влязох в нас и набегом си отидох в стаята. Заключих вратата след себе си и се тръшнах на леглото. Сълзите ми излизаха от очите ми една по една. Как може да са забравили? Джунгкук от всички, ми беше най-близкият. Не мога да повярвам, че и той забрави.