Criminal Love (Nial Horan Fanfiction)

Chapter 39.

Съни тършуваше из цялата къща. Бързаше да се приготви за партито си, което започваше съвсем скоро. Тя търсеше колието на майка си, което искаше да сложи за първи път от години.  Съни провери навсякъде, но така и не го намери. Вече съвсем започваше да се отчайва и  дори помисли дали да не отмени партито си. Най-после  реши, че трябва да попита баща си. 

        -         Татко, виждал ли си някъде колието на мама ? Не мога да го намеря никъде. - започна тя, влизайки в хола, където баща й гледаше телевизия. 

Роджър не й каза нищо, просто стана от дивана и се запъти към стаята си. Съни също го последва. Когато стигна видя той да вади кутия за обувки от под леглото си. Там бяха събрани всичките му спомени с Лиа. Там щяха да пазят всичко ценно, всички снимки, за да ги показват на внуците и децата си... но тя си отиде прекалено рано и той така и не можа да се сбогува с нея. Хиляди пъти искаше да изхвърли всичко, което тази кутия съдържаше. Да изхвърли миналото, да захвърлили болката, която преживя, когато любимата му си отиде от този свят,но Роджър не можа... не можа просто ей така да захвърли единствените неща, който му бяха останали от нея, освен Съни. 

        -         Разказвал ли съм ти някога нашата история ? - попита изведнъж той, вторачвайки се в дъщеря си. 

Съни поклати отрицателно глава и Роджър и даде знак с ръка да седне до него на леглото. Момичето се размърда от мястото, където стоеше и се настани до баща си. Погледн а в мистериозната кутия... как така не я бе намирала през цялотот това време ? Никога преди не я  бе виждала. Вътре имаше всякакви неща. От снимки до най-различни предмети. 

        -         Когато за първи път излязох с майка ти и двамата бяхме едва на 16. Бяхме толкова млади... Беше ми трудно да я накарам да излезе с мен, майка ти не беше като другите момичета. На първата ни среща я заведох на един панаир, който минаваше през нашия град. Забавлявахме се. Тогава реших да я изненадам й и взех верижка със знака на безкрайността. Не мислех, че ще значи толкова много за нея, все пак струваше около 3 долара. Но помня, че тя винаги го носеше и не го сваляше. Когато се оженихме реших да и подаря същата верижка със знака на безкрайността, но сребърна, затова и я взех за първата ни годишнина. Лиа отново се радваше. Беше много щастлива. Умееше да оценява малките неща по-добре от всеки друг, който познавам. - разказваше баща й, докато и показваше и двете верижки. 

Тя взе сребърната и обърна висулката, а там със златни букви бе гравирано имената на Роджър и Лиа, заедно с "Завинаги до теб" и датата на първата им годишнина. 

  -         Защо никога не си ми го разказвал ? - попита Съни.           

        -         Когато ти се роди, майка ти вече знаеше, че е болна. Молеше се само да не предаде болестта си на теб. После докторите ни казаха, че всичко е наред и че не си болна. Лиа отново беше много щастлива. Бе готова да даде живота си за теб и щеше да го направи. Останалото го знаеш... - разказваше Роджър, докато очите му се пълнеха със сълзи, които той всячески се опитваше да задържи. 

         -         Помня само че много плаках в онази болнична стая. Стоях до нея с часове и плаках. Не исках да повярвам, че си е отишла... - отвърна Съни и няколко сълзи се стичаха по бузата й. 

Спомените моментално се завъртяха в главата й. Въпреки че тогава бе едва на 9, тя помнеше онзи черен ден, все едно беше вчера. Не мислеше, че някога точно този спомен ще я напусне. 

        -         Аз също, Съни... никога не съм си мислиш, че ще има последен път за всичко. Никога не съм мислил, че ще трябва да слушам смеха й за последен път, че трябва да виждам очите й за последно, но се наложи... и това беше най-трудното нещо,което някога съм правил. Но се надявах... надявах се, че тя ще живее в теб. Надявах се, че ще имаш нейния смях, нейните очи. И ти си точна такава. Също толкова упорита си, колкото и тя беше. Не се отказваш, докато не получиш нещо. Цупиш се и се сърдиш точно както тя правеше. Тя също много ми се сърдеше, когато отсъствах дълго от вкъщи, заради работата. - разказваше Роджър. 

Съни прегърна баща си. Наистина не помнеше майка си толкова добре. Мъглявината в спомените й  все още съществуваше. Помнеше един рожден ден, който прекара с нея. Помнеше веднъж,когато е ходила до парка с Лиа. Когато тя и е купувала сладолет и още няколко семейни празника, но всичко друго и се губеше, дори и в тези нейни останали спомени имаше голяма доза неизвестност. Тя помнеше всичко като един сън, сякаш не го бе преживяла, а го бе сънувала. И това допълнително я натъжаваше. Искаше толкова много да помни Лиа, да  знае повече за нея, но тогава тя бе само дете... нима е разбирала това, което е ставало около нея ? 
 
-         Хайде,върви да се приготвиш,скъпа. Не трябва да закъсняваш. - каза Роджър, като се отдели от прегръдката. 

       -         Добре. 

       -         И не се бави, утре те чака дълъг полет. - предупреди я той, преди момичето да излезе от стаята. 

Не останаха много глави до финала .. надявам се да ви е харесала тази глава. ❤

Може да видите и другите ми истории в профила.