С Шон бяхме пред входа на болницата. Решихме да излезем на въздух. Не знам, какво искаше да говорим, но имах някакво странно усещане.
- Е, какво искаш?- попитах сядайки на една от пейките. Признавам си, че се чувствах неловко.
- Трябва да поговорим за всичко до тук. От отвличането ти до тук. Виж не искам да кажа нещо, което ще те нарани, но по- добре да прекъснем всякакви връзки. Още утре ще напусна университета. Без това пропуснах много. Ще се постарая дори да не се засичаме. Просто, надявам се че ме разбираш?
- Да, разбирам те. Ти си един шибан, долен, лъжлив, недоверчив страхливец. Добре, напусни университета. Направи така, че никога повече да не се засечем, но да ти напомня ли, че когато се преместих ту и не познавах никой друг освен Лусинда, ти реши да ми помогнеш, да бъдеш приятел с човек, който познаваш съвсем от скоро. Скара се с толкова много хора заради мен. Когато бяхме отвлечени, ти дойде, независимо, че Питър беше склонен да те убие. Но на теб не ти пукаше. А сега изведнъж се правиш на майка тереза. Просто... иска ми се да те разбера, но не ми се получава.- облегнах се на пейката и притворих леко очите си.
- Защо изобщо те забърках в това? Защо изобщо започнахме тази игра?- сякаш и той се предаде и седна на пейката до мен.
Наречете го момент на слабост, но се приближих до него и го прегърнах. Просто толкова се изплаших, когато чук фамилията Мендес и си представих, че той може да е тук и да се бори за живота си, сякаш целият ми свят се срина. Преди всякаква близост, която показвах ме беше чисто забавление. Но сега изпитах нещо ново, нещо непознато. Сигурност.
Бях увила ръцете си около врата му згушвайки се в свивката на врата му. За миг забравих за всичко. Тъкмо щях да се отдръпна, когато ръцете му се увила около мен и ме предърпаха по- близо до себе си. Усетих дъхът му на кожата си и цялата потрепнах. Беше ми толкова приятно, но веднага се сетих за Вий. Цялата тази работа ми беше странна. Толкова много ми се иска да няма нищо между тях. Бавно се отделих от Шон. Той избягваше погледа ми. Отново настъпи неловка тишина. Тъкмо щях да вляза в болницата, за да се оттърва от неудобството, когато той уви ръката си около моята.
- Почакай- прошепна той, приближавайки се опасно близо. Без абсолютно никакво предупреждение сля устните ни. Пасгаха толкова добре. Чувството, което изпитвах в момента не мога да го опиша. Само знам, че всичко сякаш замръзна. Все едно бехме само аз и той. Нямаше сила, която да прекъсне този момент. Целувката сезадълбочаваше, прекалено много. Рязко се отдръпнах от него и се отдалечих. Не биваше в такъв момент да
