Главата ми пулсираше, очите ми бавно започнаха да съзряват картината в стаята. Къде бях, защо съм тук, коя съм аз. Всички тези въпроси ме заляха, карайкиме да си поема рязко въздух, което предизвика, кашлица от моя страна.
- Хей, хей спокойно добре си. Сега ще извикам лекаря. Само стой.- тръгна да излиза от стаята, но паниката ме хвана. Кой за бога е той и какво прави в стаята. Тук до мен.
- Кой по дяволите си ти и защо ми държеше ръката.- очите ми се разшириха от уплаха. Дъхът ми секна, а съзнанието ми отказваше да работи. Примигнах няколко пъти, но той си седеше там до вратата. Сякаш го беше страх. Страхуваше се, от това че не го помня. Та за бога аз дори себе си не помня, камоли някой друг.
Шон
Излязох, някак си от стаята. Затворих вратата и се облегнах на нея. Не, господи не. Не ми го причинявай. Не ми я отнемай. Какво да правя? Как трябва да реагирам?
Изправих се бавно и се запътих да потърся лекър. Защо не си спомня нищо? Защо ме кара да страдам по този начин? Поех си дълбоко въздух и спрях първият лекар, който видях и му казах, че Розалинда се е събудила. Не го последвах, сякаш ме беше страх, че ако още веднъж преживея това, тя да не ме познае, ще умра. Няма да го приживея. Няма да приживея още веднъж да ме погледне с онзи безизразен поглед. Господи какво да правя.
От устните ми се изтръгна мъчителен стон. Как всичко се обърка? Как, как не го придвидих още в самото начало?!? При мен нещата никога не се получават. Винаги прецаквам животите на хората. Това ми е в природата. Какво друго може да се обърка?
Телефона ми издаде вибриращ звук. Защо го казах? Сега сигурно ще стане по- зле, винаги така става.
,, Е Шон, колко жалко. Ти се зарадва, че е оцеляла, а тя даже не те помни. Милият седи съкрушен. Винаги можеш да дойдеш при мен за подкрепа, нали знаеш. О, чакай, неможеш. Заради теб ме застреляха и ти си помисли, че съм умряла. Страхливци, зарязахте ме. Нали, Шон? Даже не си направихте труда да ме потърсите. Заминахте си. Ти и Лусинда, оставихте ме там. Отнехте ми надеждата за живот, отнехте ми смисъла за каквото и да е. Сега е мой ред. Нека и вие да получите малка от доза от моето нещастие. А горката Роуз, предупредих я. Да се отдалечи от теб. Да те остави намира.Но тя не ме послуша. Е Шон, жалко. Но имам въпрос? Сигурен ли си, че в момента при нея има лекър. Сигурен ли си, че тя е в добри ръце? По добре я наблюдавай. Но коя съм аз, че да ти казвам, какво да правиш?!?"
Изтървах телефона. Това не е възможно. Затичах, се към стаята. Имам, чувството, че имам дежавю. Блъснах се в стотици лекари и сестри, дори не се извиних. Не можех да мисля за нищо друго. Дано това да не е истина. Стигнах до стая 213 и мигновено отворих вратата.
- Е Шон, не е ли сладка, докато спи. Направо да ми стане жал да я убия.- гласът и' прозвоча, като присмех. Едва успях да я позная, заради външният и' вид. Личеше си,че си беше правила операция, за да не може никой да я познае. Но тези очи никого няма да ги забравя.
- Наташа?!?- произнесох името и' и се вгледах в нея.
- Липсвах ли ти Шон?- усмивката и' се разля по цялото и' лице. оТова не може да е истина. Не е възможно.
A/N
Ето новата глава. Надявам се да ви хареса. Изкажете мнението си и гласувайте, ако искате.
Сега имам една молба към вас. Понеже почнах нова история, която не е с Шон. Все пак ми трябва малко разнообразие, бих се радвала, ако я погледнете и там да изразите мнението си за нея. Постарах се страшно много за първата глава и ще се радвам, ако наистина я погледнете, независими, че не е с Шон.
Ето малка част от главата:
- Не се нуждая от съчувствието ти. Ти си тази, която ме изпраща на тези глупави сбирки.- равният ми тон я побърква, което ме кара само да извъртя очи затръшвайки вратата.
- Рия, знаеш , че с баща ти те обичаме и това е за твое добро.- проговаря майка ми, като слиза от колата.- Просто се отпусни, тези хора са като теб.- довършва тя и се усмихва.
- Като мен? Искаш да кажеш болни, неудачници и зависими?!?- проговарям горчиво.- Или такива, които са жертви?!?- поглеждам отражението си в страничното огледало на колата. Белегът на врата ми се виждаше ясно, което ме кара да се почувствам некомфортно. Отново отварям вратата на колата и измъквам шала си. Покривам смущаващият белег и спускам червеникавата си коса.
- Няма от какво да се срамуваш, Ария, всички в тази сграда си имат своята история. Те ще те разберат.- упорството и' ме убива.
- Моля те спести ми го. Не искам и онези хора да ме съжаляват, както правите вие с баща ми.- погледът ми я прониза и и' доказа, че няма да промени мнението ми.
А това е корицата:
Oops! Bu görüntü içerik kurallarımıza uymuyor. Yayımlamaya devam etmek için görüntüyü kaldırmayı ya da başka bir görüntü yüklemeyi deneyin.
Самата история е малко вдъхновена от ,,Вината в нашите звезди''. Благодаря ви предварително за отделеното време.
