The Pirate Prince

Chapter 13

Келтско море, 1724 година

На следващия ден Елинор не бе променила мнението си и продължаваше да настоява. Търпението на Зейн вече се изчерпваше и значително започваше да се изнервя. Ако още веднъж му кажеше да прекрати с ината си наистина щеше да му кипне. Той не беше идиот, разбра я от първия път, но просто не желаеше да го направи, не и сега.

Ала не се и чувстваше добре така. Мислеше си, поне до преди няколко дни, че постъпва правилно, но не изпитваше ни най-малко облекчение от това сега. Може би наистина беше в грешка и да я държи чак така не беше редно. Поне можеше да отиде да я види. Нямаше да се държи като испанците, които... дори не искаше да си припомня. Той не бе като тях и нямаше и да бъде. Никога.

Тръгна разбързано към трюма без да казва нищо на никого. Не им дължеше обяснения, нито им даваше отчет, така че какво имаше да им каже? След като достигна стъпалата забави хода си и вървеше много по-бавно от преди минути. Преглътна тежко все едно буца е заседнала в гърлото му. Видя я свита до стената изнемощяла да стои така. Сякаш нещо в него трепна. Отвори железните решетки и пристъпи постепенно вътре. Тя дори не си направи труда да го погледне или да види кой е влязъл. Може би се досещаше, че е той. Приклекна до нея и посегна да отмести кичурите коса когато тя се дръпна рязко и го погледна с омраза в очите. Това наистина го заболя. Огледа красивото ѝ лице и установи, че кожата ѝ е станало по-бледа от преди. Може би липсата на слънце от дни наред е причинила намаляването на пигментацията на кожата ѝ. Тя го погледна отново и разтвори сухите си устни.

- Как е ръката ти?-бездушно попита тя. Просто се чувстваше длъжна да го направи, но явно и тя беше също така упорита като него.

- По-добре е, ще се оправи. Само лека драскотина.

- Хубаво.

Сухотата в думите ѝ беше като остри ледени стрели забиващи се право в сърцето му, което до сега мислеше за каменно, но явно и неговото беше здраво и тупкащо като на всички останали, а чувствата му съвсем не бяха така безразлични като нейните думи. Понечи да каже нещо, но се отказа, не знаеше какво да е това нещо. Посегна да я докосне, но и от това реши да се откаже, тя щеше да го отблъсне и за негово учудване отказът ѝ наистина болеше и то много. Изправи се и излезе като преди това отново заключи. Не че тя можеше да избяга с оковани ръце или пък можеше да отиде някъде другаде освен на този кораб.