City of Darkness

● Глава 15 ●

Два дни по-късно:

Казват, че хората сме като капки дъжд - безбройни, прозрачни, идваме от едно и също място и крайната ни дестинация е еднаква. Това сме ние - дъждовни капки. Донесени от сърдити облаци, за да променим настроението на земята, да разлистим дърветата, да нахраним тревата, да се реем из небето волни като орли. Поне, докато не паднем. В този момент осъзнах, че се чувствам точно, като капка. Падах свободно и след секунди се разбивах в твърдата земя.
Наблюдавах дъжда, който се вихреше навън. Валеше ката изведро и почти замъгляваше хоризонта пред мен. Сякаш небето предвещаваше нещо много зловещо. Обикновенно, когато това се случеше наистина на мен се случваше нещо странно. А може би така ми се струваше. Може би е просто заблуда за съзнанието ми.
Докато следях всяка една капка, която падаше пред погледа ми изникна случкатата от преди два дни. Опита ми за бягство не стана така, както го планирах. Трудно е да измамиш човек, който бе добър в това. Но още по-трудно е да измамиш човек, който е обучен до крайно ниво. От мен знайте едно: Никога не мамете престъпник, който винаги е една крачка пред вас.

" След разговора ми с Андри, пред мен се появи човека, който отчаяно желаех да видя. Вероника бе единствения ми шанс и не биваше да га пропусна. Успях някак да я навия, да ми помогне с плана за бягството. Разказах й всичко с няколко думи и тя се учуди от шанса, който са ми открили дори да бе минимален. Заведе ме до аварийния изход за персонала и оттам ми пожела успех. Отворих вратата и се огледах на двете страни. Беше чисто. Когато се уверих, че уличката бе празна започнах да тичам. Не знаех на къде водеше, но въпреки това не спрях да тичам. След около пет минути бях далеч от казиното. Спрях на място и задишах учестено. Трябваше да си почина, защото краката не ме задържаха. Подпрях се на една стена зад мен и задишах тежко, поглеждайки към небето. Усмихнах се при мисълта, че нямаше да се върна повече в онази къща. Гордеех се с бягството ми. Усмивката ми не слизаше от лицето ми. Когато нормализирах дишането си закрачих напред. Изведнъж чух шум от търкане на гуми зад мен. Обърнах се и видях пушек от изтърканите гуми на превозното средство. Успях да зърна автомобила и когато осъзнах чий беше просто замръзнах на място. Започнах да се треса от страх. Не можеше да е истина. Поклатих глава и отнова се затичах. Шума от гумите отново прокънтя в главата ми, но не спрях да бягам. Продължавах с малката надежда, която имах в мен. С периферието си забелязах как колата ме подмина и пресече пътя ми. Спрях на секундата. За малко ми беше да се блъсна във вратата на колата. Прозореца се отвори и от там се показа ухиления Доусън.