City of Darkness

● Глава 11 ●

Гледната точка на Карина:

Обикалях къщата безцелно вече почти от половин час. От както онези двамата ме отпратиха, аз си намерих свое занимание. Реших да огледам къщата в която живееха момчетата. Нямаше кой знае колко интересни неща, но някои се набиваха на очи. Имаше три врати, които бяха заключени. С моето безгранично любопитство можех да си докарам проблеми, но не ме интересуваше. Исках да разбера повече за тази така наречената 'известна банда престъпници'. Страхувах се за живота си, но нямаше да им дам път назад. Трябваше да се докажа, като силно момиче, иначе ще намерят начини да ме мачкат. Нямаше да им позволя.

Изкачих мраморните стъпала, който водеха към третия етаж на къщата. Коридора беше тъмен. Нямаше нито една светлина, която да свети и да покаже пътя напред. Опитах да намеря ключа за лампата, но явно нямаше такъв. Преди да направя крачка напред се замислих, дали трябваше да продължа. Ако онези ме завареха тук, определено щеше да имам проблем с тях. Какво пък толкова? Нека да видя на какви думи бяха способни.
Преглътнах и с бавна крачка тръгнах по коридора. Започнах с първата врата в дясно, но за мое огромно съжаление бе заключена. Отново задънена улица. Продължих с опитите да отворя някоя от тях, но всички бяха заключени. Стигнах до края на коридора и спрях на едно място. Въздъхнах и се облегнах на стената. Поне мислех, че беше стена. Чух изскърцване на вратата зад мен. Запазих равновесие и се обърнах леко притеснена. Може би имаше някой там? С почти треперещи ръце натиснах дръжката надолу и влязох бавно в тайната стая. От всички само тази врата не бе заключена, но защо? Отново се появи онова чувство, което те яде отвътре и те кара да продължиш с започнатата работа. Любопитството е нещо коварно. Пълно с негативност и лоши чувства.

За мой късмет този път напипах ключа за лампата, който беше на стената. Само, че той се въртеше за да светне крушката. Когато светлината огласи цялата стая аз изтръпнах. Очаквах нещо, като морга или дори по-лошо, но сгреших. Беше пълно със закачени оръжия на стената. Такива, които не можеха да съществуват в града. Ахнах, когато проследих с поглед всичките от тях. Лека усмивка се настани на лицето ми, която ме накара да влезна навътре. Не изпусках от поглед нито едно от оръжията. Гледах ги с усмивка и леко ги докосвах с пръст. Беше ме страх, но в момента изпитвах по-голямо чувство. Радвах се, което бе нереално за момиче, като мен. Обикновенно момичетата не се интересуваха от такива неща, но има такива, които си ги бива в тези неща и ги обичат. Аз също съм една от тях. Не умеех да боравя с тях, но все някога щях да се науча. Прокарвах пръсти по всеки един от тях. Определено ми грабнаха вниманието.