City of Darkness

● Глава 16 ●

С момчетата отдавна бяхме пристигнали на мястото, което трябваше да проучим много добре. Харпър беше убеден, че някъде в тази сграда имаше скрити доста златни кюлчета. Мястото някога бе принадлежало на покойния Чарлс Боуен. Най-популярния възръстен престъпник от който всички се бояха на времето. Площа на изоставеното място беше около тридесет декара ако не и повече. Доста добро притежание. За жалост това зловещо кътче бе оставено да гние просто така. Ако можех бих откупил мястото и щях да направя мое си кътче. Тук е чудесно място за база на издирван престъпник. Само тези, който са имали честта да познават Чарлс знаеха за това място. Повечето го избягваха поради това, че мястото бе уж прокълнато. Само глупавите хора мислеха, че щеше да им се случи нещо ако пристъпят и крачка. Ние не вярвахме на суеверията. Те бяха измислени само за да сплашват хората от смъртта. Няма такова нещо, като проклятие. То не съществува.

Разделихме се, като всеки пое към дадената си посока. Доусън беше пратен на ляво, а Харпър надясно. Алън тръгна по правата линия, а аз по обратната. Всеки от нас държеше оръжието си в ръка в случай, че се появеше пречка на пътя. Трябваше много да внимаваме от изненади. Точно сега не ни трябваше пречка, защото щеше да бъде елиминирана. Нямах желание да убивам когото й да било. Просто исках да си свърша работата и да се прибера невредим. Имах да свърша доста трудна задача у дома. Трябваше да накарам Карина някак да ми прости. Дори в този момент, в ума ми се въртеше само нейното име. Какво ми правеше това момиче - не знам. Когато съм около нея пърхах от щастие, а когато я нямаше ми липсваше повече от колкото можех да си представя.

Гледната точка на Карина;

От десетина минути обикалях из къщата, като някоя пациентка на лудница. Напред - назад и така няколко пъти подред за толкова минути. От цялото това мислене започнах дори и да си ям кожичките на пръстите. Мислите ми бяха концентрирани над него. Над човека, който ми бе разбил сърцето за секунди. Каква наглост показа с това, че посмя да говори с мен. Заслужаваше думите, който бяха казани от неговата уста. Всичко се връща в този живот. Реших, че бе подходящия момент за да му кажа точно тези проклети думи. Нямаше ли за какво друго да мисля, че точно за него трябваше. О, да. Забравих, че съм затворена между четири стени и единственото ми излизане е до градината и обратно. Нямах личен живот и нужди. На това място не се зачитаха. На никой не му пукаше как се чувствах и какво изпитвам. Иска ми се да имах шанс да ги убия един по един. От дни бях бясна и го таях в себе си. Цялото това напрежение ми идваше в повече и трябваше да се освободи. Не издържах повече да се чувствам сякаш съм в затвор. По-добре наистина да вляза там от колкото да съм тук и ден повече. Отчаяно исках да се върна към предишният ми начин на живот. Свободна и безгрижна волна птица. Нима заслужавах това? Абсурд. Не се издържаше повече. Хванах в шепите си косите ми и просто изкрещях с цяло гърло. Не успях да излея целия си гняв, но определено малко ми помогна да освободя напрежението. Обърнах главата си надясно и видях една стъклена ваза с цветя. Стиснах зъби и я грабнах в ръцете си. Вдигнах я над главата ми и с останалата ми сила я хвърлих към земята. Звука на счупените кристални парчета огласи цялата къща. Около мен беше пълно със ситни и големи стъкла. Отново изкрещях, когато погледнах към счупената ваза. От страни изглеждах, като луда, знам. Просто вече трябваше в нещо да си излея гнева. Когато удряш или чупиш някак се успокояваш макар и малко. Дойде ми добре след тези действия. Подминах пръснатата ваза и отново излязох в градината за да си поема въздух.