City of Darkness

● Глава 14 ●

Половината от деня вече си бе заминала, а аз го бях пропиляла в сълзи и мъка. Просто лежах настрани и тихо си ридаех. Опитвах се да спра сълзите си, но те ме побеждаваха. И да исках не можех. Болката ми бе прекалено силна и все така тлееща. Изгаряше всичко в мен за секунди без да бъде милостива. Така става, като се надяваш на нещо, което е само в твоето въображение. Силно се надявах той да има състрадателно и любящо сърце, но за жалост той го криеше дълбоко в гърдите си и не го показваше. Държеше се сякаш нямаше този орган, но колкото и да не искахме да го имаме, то е най-важната част от нашето тяло. Без сърце няма живот. На всички ни е позната болката от разочарованието, която те изпиваше отвътре. Закачаше се и не искаше да се махне от мястото в което се бе заселила. Само думите му бяха ме наранили от цялата ситуация. Отпрати ме с викове без да ме изслуша дори. Сякаш аз бях виновна за състоянието му. Истината е, че не бях,  просто исках да го помололя, да ме пусне за да ида до работата си. Получих единствено грубо отношение без капка съжаление. Едва ли щях  да намеря сили да простя това, което той ми беше причинил. Щеше да си плати за сълзите, които ронех по него. Свикнала съм на какви ли не думи, но това да го понесеш от близък човек не беше ми се случвало. Болката си тлееше все така ужасно. Исках да я премахна от мястото, но нямах тези сили. Оставих я просто да ме изгори.

Вратата на стаята се отвори бавно и изкърца някъде по средата. Този звук ме накара да се изправя бързо от леглото. Погледнах към човека, който беше нахлул и не беше това на което се надявах. Беше Доусън.

- Ти какво правиш тук? - попита объркано. Побързах да изтрия сълзите си и да се върна към старата си форма.

- Тук се събудих. - излъгах, опитвайки се да прикрия болката, която чувствах все повече.

- Къде е Джъстин? - огледа се из стаята за него.

- В главната зала. По-добре не го безпокой.

- Гласа ти е доста странен. - сбръчка вежди, оглеждайки лицето ми. - Ти си плакала.

- Така ти се струва. - обърнах се с гръб към него. Не желаех повече въпроси.

- Не умееш да лъжеш, Карина. Това е много лошо. - отбеляза смеейки се.

- Остави ме сама.

- Какво ще кажеш да дойдеш с мен? - при предложението, което чух се обърнах към него. Повдигнах едната си вежда, очаквайки да каже нещо. - До аптеката в града. - изясни.