City of Darkness

● Глава 10 ●

Беше се минал цял един час от както с Джъстин се заговорихме. Първоначално се притеснявах, но постепенно започвах да се отпускам и да говоря с лекота. Разположи ме удобно така, че да не се обърквам в думите си от видимото притеснение в мен.

Стояхме един срещу друг и си споделяхме животите. Говорихме, тъжахме, съчувствахме си. Неговия живот не бе нещо по-различно от моя. И той беше без родители. Разочарованието го е превърнало в човека, какъвто е сега. Частта със смърта на майка ми и брат ми го довърши. За пръв път аз видях в очите на мъж сълзи. Стана ми доста неудобно от гледката и спрях да говоря. След мен, той започна с неговия разказ. Обясни ми цялата ситуация и стигането му до тук. Болката го е променила коренно. Сега е един изгубен човек без цели в живота. Единствено желаеше престъпленията. С това се успокояваше. Споделяхме почти еднаква съдба. Не можехме да върнем времето назад. Остава ни да продължим напред без да се обръщаме. Защото ако гледаш миналото, то ще те дърпа назад докато си жив. Продължиш ли към бъдещето, те очакват неизвестни приключения. Стараех се да гледам напред без да се обръщам. Там нямаше нищо хубаво, че да искам да поглеждам. Кой би се върнал там, където знае какво го очаква? Където знае всяка стъпка перфектно? Никой. Затова просто се пускаш по течението и нека то да те отведе в положителни посоки.

Между нас настъпи влудяваща тишина. Той гледаше настрани както и аз. До преди малко си изливахме всичко, а сега мълчим. Колко неловко. От време на време поглеждах към него без той да забележи. Сякаш беше в транс. Гледаше в една точка и потропваше с четирите си пръста на ръката по масата. Въздъхнах и понечих да стана, за да се махна от стаята, но изведнъж ръката му се озова на китката ми. Погледнах го с недоумение. Той ме гледаше право в очите. Ръката му все още беше на китката ми стискайки я леко. Не ми даде шанс да се измъкна от хватката му.

- Не знам защо, но чувствам, че мога да ти имам доверие. - промълви той.

- Имай ми. Аз също ти имам и се надявам да не го изгубиш. - усмихнах се леко. Намекнах му главно за това, което ми даде дума за него, но той явно не разбра. Гледаше ме доста странно. Никога не съм виждала такъв поглед, като неговия. Очите му светеха докато се вглеждаха в мойте.

- Ще се постарая. - усмихна се също.

След тези думи пусна ръката ми. Отместих погледа си от него, защото ми стана нелепо. Тъкмо да тръгна към изхода, когато вратата изкърца. Обърнах се към нея и срещнах изненаданите погледи на момчетата от бандата. Почувствах се глупаво. Какво ли щяха да си помислят? Момчета са все пак.