City of Darkness

□ Глава 22 □

Гледната точка на Карина;

Винаги съм смятала, че изневярата е нещо непристойно и съм осъждала тези, които мамят любимия човек. За мен изневярата е предателство, дори и грях. И въпреки всичко, всеки носи доза грях в душата си. Животът е кратък и човек трябва да вкуси от удоволствията на непознатото, непозволеното. Питала съм се: защо му е на човек да изневерява, след като има до себе си едно любящо същество? Често с приятелки ми сме обсъждали тази тема, както и безбройните женски клюки, свързани с връзката, изневярата и добрия секс. Но никога не си бях представяла, че един ден ще изпитам това чувство, преди толкова омразно, и сърцето ми ще има нужда да затупти след някоя нова авантюра. Но както хората са казали: винаги има първи път.

Макар все още да не знаех какви сме с Джъстин, мен ме болеше. Болката бе пронизваща, почти убийствена. Сълзите ми се лееха безспирно, а сърцето ми туптеше учестено. Как може живота да е толкова коварен? В един миг си горе в небесата, а в друг си дълбоко под земята. Затънал без капка желание за живот. Казват ти "обичам те" , а след това сякаш са те подигравали. Грехота е да се опетнява името на любовта. Любовта е нещо свято, нещо истинско, което те кара да летиш нависоко. Разбиваше и най-твърдата стена само и само да изгрее свободно. Човек може да е всякакъв, но дойдеше ли любовта - той ставаше най-ранимия и най-уязвимия. Крехкото ми сърце беше изцяло разбито на хиляди парчета. Изобщо не знаех как ще бъда след този трагичен ден. Дали ще имам щастливи дни? Дали ще премина през тази пронизваща болка? Въпроси, но без отговори.

От както се затворих в стаята и бях на земята, обляна в сълзи, никой повече не ме потърси. Единственото, което чувах преди минути, беше трошащите се мебели и виковете на мъжа, който бе виновен за състоянието ми. При всеки звук от счупеното си представях как изглеждаше моето сърце в момента. Точно така. Рушащо се на парчета. Само дето не бе възможно да чуя как го правеше. Беше невъзможно. Опитвах се да стигна до леглото, лазейки, но сякаш краката ми бяха парализирани. Силите ми ме напускаха доста бързо от колкото трябваше. Аз треперех. Треперех от болката, която смазваше органите ми. Чувството беше ужасно. Да искаш да се изправиш на крака, но да не можеш. Сривах се с всяка изминала секунда. Спомените, от преди седмица и от преди минути, се сливаха и нанасяха значителни щети. Бях изнасилена и вече напълно омърсена. Искаше ми се да умра. Да изчезнат абсолютно всички проблеми. Да изчезна и аз от земята. Да бъда надълбоко, спокойна, от колкото на повърхността - срината. Обаче нямах тази смелост да посегна на живота си. Това беше грях, който щях да платя доста скъпо в ада. Но дали тук или там - пак ще е същото. Казват, че след всяка буря изгрява слънце, след всеки тежък ден идва радост ,след всяка мъка идва щастие. Но дали беше така? Ако наистина това е самата истина - то кога?