Partner || chanbaek

||Twenty-One||

Бекхьон плахо пристъпваше към входната врата на апартамента си, като не пропускаше да се оглежда за да не се натъкне случайно на родителите си по коридора.

Бе се качил по стълбите до 6тия етаж само и само да не се засекат ако те случайно са решили да си тръгнат и да се качат в асансьора.

Дъжда отдавна беше спрял, но това не попречи Бекхьон да се намокри до кости.

След като бе уведомен за събирането на другия ден, той реши да си тръгне, дори и дъжда да не беше спрял все още. Мислише си, че докато излезне от вратата на заведението пороят вече щеше да е спрял тотално, но това не се случи. Продължаваше да си вали, дори и леко, но Бекхьон не искаше да изглежда като глупак пред Чаньол затова и не се върна обратно.

Бе се прибрал пеш до дома си, но не и сух.

Момчето хвана дръжката и много плахо и едва боловимо я натисна за да може поне да провери дали родителите му бяха там или не. Той открехна вратата изключително малко, но беше забравил, че близо до нея имаше негови обувки и той ти завлачи заедно с вратата.

Стисна рязко очи и зъби, като се надяваше лекият звук от суркането да не се бе чул. Не бе усетил как започна да трепери.

Той промуши главата си колкото да може да види в кухнята, но там не видя нищо подозрително. Реши да рискува и отвори напълно вратата, като тя не пропусна да засурка обувката по-надалеч.

Бекхьон започна да шепнешком да кълне производителя на прословутата обувка и веднага след това влезе целият в апартамента. Реши да остави вратата открехната, ако случайно станеше нещо да може да избяга по-бързо.

Времето вън започваше да се помръчава, като едва доловими звезди се настаниха на облачното небе, а луната започваше своята работа - да осветява нощта.

Утре пак ще вали.

Изсумтя той като се загледа в звездите на небето.

Реши да не губи повече време и започна да върви плавно из апартамента си, оглеждайки първо стаите, които му бяха най-близо.

Нямаше и следа от разярени родители.

Той се запъти към стаята си, студеният и мрачен коридор смразяваше кръвта, кипяща във вените му.

По някаква причина много се бе напрегнал.

Когато открехна вратата на стаята си не намери и следа от тези за които се молеше никога да не види. Отдъхна си.