Partner || chanbaek

||Thirty-Eight||

Чаньол се загледа в Бекхьон докато с бавни крачки се запътваше нанякъде. Краката му трепереха и изглеждаше все едно всеки момент щеше да се строполи на земята.

Изражението му веднага придоби меко, но разтревожено състояние, а очите му бяха все още вгледани в мястото от което Бекхьон вече бе изчезнал.

Имаше чувството, че ще се побърка. Да го гледа толкова уязвим и толкова довършен караше вътрешностите му да забушуват. Не му харесваше да се държи така, не му харесваше да бъде от хората, които постоянно го критикуваха. Бе си обещал винаги да е причината заради която Бекхьон може да се изправи и да прави нещата си с увереността от която всеки се нуждае. Но просто бе инат и искаше да го накара да разбере какво бе направил. Да го накара да съжалява, което беше най-голяма му грешка.

Той се изправи от дивана и се запъти натам, на където бе тръгнал Бекхьон. Не можеше да го остави сам, дори и пред него да се държеше все едно не му пука - не можеше да загърби чувствата, които бушуваха в него и сърцето си, което бумкаше като лудо всеки път като съзре лицето му.

Видя, че влезна в тоалетната, затова той застана пред вратата и подаде само леко лице. Знаеше, че Бекхьон нямаше да го види защото бе прекалено изморен за каквото и да било.

Видя го как наплиска лицето си и след това седна на земята.

Затвори очи и Чаньол можеше да се закълне, че виждаше сълзи да се стичат от прекрасните му очи.

Гърдите му се затегнаха.

В гърлото му изведнъж застана някаква буца, която му пречеше да диша. Мразеше да вижда Бекхьон да плаче. Колко безсилен е и как малко по малко се предаваше. Мразеше се за това, че не бе до него и не му показваше, че има някой до себе си. Мразеше се за това, че за пореден път го бе оставил сам, въпреки, че не го искаше.

Не искаше нищо това, което бе направил в последните дни. Не искаше да е егоистичен и да наранява другия заради това, че той самият бе наранен. Мразеше се, че го отблъсква, защото егото и арогантното му държание надделяха над него и той на мига забрави колко чуплив можеше да бъде Бекхьон. Колко лесно можеше да се разплаче, колко лесно можеше да се предаде.

Трябваше му някой, който да го държи, когато пада. Трябваше му някой, който да не напуска неговата страна, колкото и трудно да бъде. Но Чаньол отново бе постъпил не както трябва, и сега сълзите стичащи се по неговото лице потвърждаваха мислите му.