Grey

22

❤️ Vote/Comment ❤️

ЛИНДЗИ

НАЙ-НАКРАЯ ИЗПИТА ПРИКЛЮЧИ. Не че беше много труден. Даже въобще не беше. Сега с Майк се отправихме към ресторанта където винаги ходехме, защото искахме да го отпразнуваме. Макар и той да не беше много сигурен в това каква оценка щеше да получи.

— Хей... онази кола пресвятка ли ни, или така ми се струва? – попита сочейки ми червено "Ferrari" със затъмнени стъкла и номер, който никога не можех да объркам.

— О, не, брат ми е тук! – промърморих и се загледах нацупено в колата.

— Върви. По-добре е за здравето и на двама ни. – каза ми и аз изпуфтях.

— Съжалявам, Майк. Някой друг път ще го отпразнуваме, защото няма оттърване от брат ми. – промърморих и тръгнах към колата.

— Ще го отпразнуваме когато излязат резулатите. – извика ми и аз вдигнах палец нагоре в съгласие.

Извобще не ми беше до брат ми. Бях му ядосана за това, което беше причинил на Дрю. Сега поне можех да го ударя. Защо винаги трябваше да бъде такъв? Да мисли, че всичко му принадлежи? Че можеше да взема всичко когато си пожелае? Ами не беше познал! Отворих вратата на пасажерското място и троснато седнах на пасажерското място и тряснах вратата.

— Нямаш си и на идея колко си... – замълчах щом видях кой седеше на шофьорското място. Блъфирах ли? Мамка му, сто процента блъфирах. Какво иначе щеше да прави тук? – Д-Дрю? Това наистина ли си ти?

— Аз съм, малчо. – щом чух това мигновено му се нахвърлих да го целувам и прегръщам. Стъклата бяха затъмнени и никой не можеше да види какво се случваше в колата. Възседнах скута му и залепих устните си за неговите. Буквално бях откачила. Какво правеше тук? Но... защо ми пукаше? Нали беше тук? Радвах се, че толкова скоро усещах устните му. Направо не можех да повярвам. – Ах, по-полека, малчо. – изстена болезнено и ме бутна леко от него.

— Съжалявам! Боли ли те?! Къде? – веднага се отделих от него, обаче дупето ми се опря във волана. Започнах да оглеждам лицето ми. Лявата му вежда беше сцепена и долната му устна, но не беше толкова колкото веждата му. По врата му имаше синьо-лилави отпечатъци, очевидно от ръката на брат ми. – Боже... мой! Дрю, ти си...

— Добре съм. Само, че все още ме наболява хълбока. И устната, но не толкова. Не е болка за умиране. Не се тревожи. – той се усмихна, а аз все още седях замаяна от всичко.