Grey

29

❤️ Vote/Comment ❤️

ДРЮ

ОТКАЧАХ! Карах с бясна скорост по магистралата със свито сърце. Начина по който изкрещя направо ме накара да се превия от болка. Брат ѝ никакъв не си вдигаше телефона. Що за брат беше и той? След като намерихме малкия шибаняк, той просто ми каза да се оправям оттам нататък и замина. Бях на шибани два часа от нея, а тя беше в опасност. В този момент се чувствах толкова безсилен. Корема ми се беше свил на топка и имах чувството, че щях да върна храната, която благоволих да ям. Нямах време за това. Трябваше по възможно най-бързия начин да стигна до Сиатъл. Нямах идея как щеше да се случи това, но някак трябваше да стигна. Момента обаче в който чух как изтърва телефона, се кълна, че видях бялата светлина. Мисля, че бях пред инфаркт. Но дори и наистина да бях нямах време и за това. Тя разчиташе на мен да дойда и да я спася, а не да припадам и след това да съм на смъртно легло. Щом телефона ми извъня сърцето ми пропусна удар. Вдигнах без да гледам.

— Да! – отвърнах рязко и раздразнено.

— Какво се случва със сестра ми? Защо не мога да се свържа с нея?

— Не знам. Звънна на мен. Изкрещя за помощ и след това връзката прекъсна.

— Чакай, моля?! – сега беше на ред той да крещи.

— Не знам какво се е случило, но аз бях в прединфарктно състояние щом чух как го изкрещя. На път за Сиатъл съм. Каквото и да се е случило, мамка му, няма да успея да стигна на време.

— Телефонът ѝ е в университета. Каквото и да се е случило с нея - случило се е в университета. Мамка му, да не са я отвлекли?

— Имаш ли нещо общо с това, шибано копеле?

— Кълна се, нямам нищо! Никакви врагове! Вие ги тикнахте зад решетките.

— Кой ще се обърне срещу нея?

— Не знам! За бога, човече, трябваше да дойдеш тук. Щяхме да тръгнем със съзтезателната кола и да стигнем за нула време.

— Аз съм на час и половина път. Движа се с почти двеста километра.

— Ще се убиеш докато стигнеш!

— Няма! Не мога да се убивам точно сега. Докато не я спася - няма да умра спокойно.

ЧАС ПО-КЪСНО БЯХ БЛИЗО ДО СИАТЪЛ. Бях откачил. Бях сто процента сигурен, че последния път когато прекарах пръсти през косата си в ръката ми останаха няколко бели косъма. Щях да бъда с бяла коса, но какво ми пукаше? За втори път и се надявах за последен, да бях в такова състояние. Не можех да стоя затворен в тази шибана кола. Линдзи беше в опасност, а аз се опитвах да стигна до Сиатъл колкото мога по-бързо. Телефона ми извъня отново и аз го грабнах. Непознат? Мамка му, дано не беше това, което си мислех!