Неустоима жена

32 глава

Vote/Comment ❤️

Чух тропане, което ме стресна и ме накара да се събудя. Беше почти пет сутринта. Входната врата се тресна, а аз се надигнах от леглото и отметнах завивката. Знаех, че беше Севар. Нямаше кой друг да влезе така свободно. Излязох от стаята му, докато търках сънените си очи, а гледката, която заварих ме накара да разтъркам очите си по-силно и настойчиво. Севар беше видимо пиян, зениците му бяха разширени, косата му рошава, сякаш беше прокарвал пръсти през нея или някой беше прекарвал. Само като си го помислих и стомахът ми се преобърна. Севар определено не изглеждаше на себе си.

— Оу! Тези явно са силни. Вече и жени в апартамента си виждам. – едва го разбрах какво каза, но щом осмислих думите му, едва не повърнах на пода.

— Севар, какво по дяволите?! – изкрещях, а той присви очи и покри ушите си. – Какво ти става? Защо се друсаш, какво си мислиш въобще, че правиш?

— Тихо ма! К'во крещиш и ти? 'Айде, че ми се е надула главата. Искам да спя. – той ме блъсна настрани, за да ме отмести от пътя си, подпирайки се на стените.

Сълзи залютяха в очите ми, буца заседна в гърлото ми и едва можех да дишам от тях. Не можех да повярвам, че това ми се случваше. А и аз нямаше къде другаде да отида. Бях сам-сама. Влязох в спалнята, където Севар тъкмо се намяташе със завивката и се унасяше в сън, сякаш не бях в стаята. Взех телефона си, и отидох да взема якето си. Наметнах го отгоре си, нахлузих обувките си и излязох от апартамента. Поех си дълбоко дъх щом затворих вратата и сълзите ми си проправиха път навън. Отворих телефонния указател и започнах да преглеждам имената в него. Нито един човек от всичките не би ми помогнал. Поне докато не стигнах до буквата "Я" и не видях Янис. Без да мисля го набрах и се замолих да ми вдигне. Във входа беше студено, пък какво ли беше навън? Нямаше да се върна да се преоблека. Не исках да виждам Севар в това състояние.

— Ало? – чух сънения му глас, което ми припомни, че беше много рано сутринта.

— О, Янис! Съжалявам! Трябваше да се съобразя с-

— Яница? Плачеш ли?! Кълна се, че онзи ще го убия! Какво ти направи? – гласът му бързо се намери и вече не звучеше никак сънен. Не можех да сдържа хлиповете си, които проехтяха във входа и слушалката. – Яни, не се бой! Идвам до пет минути. Всичко ще бъде наред. Искаш ли да остана на телефона?