Неустоима жена

39 глава

Не спах. Само наблюдавах ту Яница, ту сладко спящата Сияна. Не можех да им се нарадвам. Моите две принцеси. Бях при тях. Как се очакваше от мен да спя? Нямаше ме година при тях. Яница е била длъжна да изтърпи всичко сама. Мамка му, бях такъв тъпанар! Трябваше да ѝ кажа преди да направя каквото и да било. Но беше опасно за нея, а аз като я познавах какъв инат беше, със сигурност нямаше да ме остави сам в тази борба. Пък и дори е била бременна. Боже! Тогава най-вероятно е била в огромни депресии, заради "смъртта ми". Но Сияна изглеждаше добре. Нямаше ѝ нищо. Спеше си напълно спокойно и непробудно. Бях ѝ сложил биберона в устата и си го смучеше от време на време. Боже, каква очарователна гледка! По едно време обаче го изплю, но продължи да спи.

Както седях на ръба на леглото, то изскърца и веднага се обърнах към Яница, която се надигна стреснато. Разтърка очите си и погледна към мен. Трябваше ѝ време да прецени кой бях, но щом разбра, си отдъхна и се облегна на раклата. Потърка потното си лице и изпуфтя звучно.

— Не мога да преценя дали трябва да съм ти толкова бясна, че да те мразя, или трябва да се радвам, че си жив и да те обичам. – проговори, преди аз да успея да кажа нещо.

— Обичам те, любов! Трябва да знаеш това. И искам да знаеш, че тези почти две години без теб бяха един шибан ад. Направих много грешки през това време. Страшно много при това. Като започнах с тази, че те пропъдих от мен, само защото исках да те предпазя. Още се обвинявам за нея грешка, но нали не си пострадала? За мен това е важно. Ако избереш да ме ненавиждаш, добре, направи го, но ще те помоля да не ме лишаваш от това да бъда баща на Сия. Ще изтърпя всяка твоя обида към мен, ще изтърпя всеки удар, всеки твой отвратен поглед, всичко, но не и да ми отнемеш правото да виждам дъщеря си. Моля те! Яни, всичко, разбираш ли? Всичко ще направя. Нека само бъда нейн баща и да ѝ се радвам. – бях готов отново да роня сълзи, за да я накарам да се съгласи.

— Искам да те удрям, искам да те боли, както ме боля мен през цялото това време, но в същото време те обичам и искам да те целувам... трудно ми е. Севар, осъзнаваш ли, че живях с мисълта, че теб те няма? Че никога повече няма да видя усмивката ти? Че никога повече няма да чуя "обичам те" или пък да получа целувка, както и да се събудя в прегръдките ти? Седях и плаках през цялото време, очаквайки да отвориш вратата и да ме успокоиш. И... какви бяха тези подаръци, мамка му?! Изкарах си акъла, помислих си, че ме преследват да ме убият и мен и Сияна. Разбираш ли, че през тази седмица не видях и грам сън, защото очаквах някой да нахълта в апартамента и да ме убие? Живях в страх. Цяла. Шибана. Седмица. Заради теб. – последните думи ме удариха право в сърцето и ме заболя три пъти повече, отколкото когато ме простреляха тук, в тази спалня преди почти две години и се борех да оцелея.