~Deep In The Love~

Chapter 22

Даниел: Тя не ме интересуваше, ама изобщо. Да, наистина имаше хубави очи, но ѝ го казах, възможно най-мазно за да те разсея от чантата ти. Просто, не исках, ти да платиш, мила. Това е. А ти се палиш и ме нападаш, заради някаква си жена, която ме била сваляла с поглед.
Аз: Не, тя те чукаше с поглед. - Поправих го аз. След това, сякаш го ударило някакво прозрение, ме изгледа със своята очарователна усмивка, а очите му, весело блещукаха срещу мен.
Даниел: Чакай малко! Ти, ревнуваш ли ме? - Офф.
Аз: Я млъквай. - И отново го заобиколих. А той отново ме хвана за лакътя, като ме издърпа и обърна към себе си.
Даниел: Кал, не ми се дърпай де. Сега ми, кажи честно. Ревнуваш ли ме, скъпа? Хм? - Понякога е толкова дразнещ, но и в същото време толкова очарователен.
Аз: О, я стига! Няма да галя егото ти.
Даниел: Ти отдавна ми го погали бебче, още когато ми каза, че ме обичаш. Е, тогава и нещо друго погали. Но това са само подробности, които сигурно не помниш от изминалата нощ.
Аз: Моля?! - Изнерви ме. - Първо на първо, помня абсолютно всичко. И второ на второ, да прав си. Ревнувам те. Сега доволен ли си?- Той ми се усмихна, някак замислено и ме целуна по челото, след това страстно и продължително по устата.
После отдели своите устни от моите, но ги остави близо надвесени. Като усещах топлия му дъх с вкус на мента близо до устните си, коленете ми омекнаха, цялата се разтреперих , а той ми прошепна.
Даниел: Да съм честен и аз те ревнувам. Така че сме двама. - И ми намигна, когато се отдалечи от мен. Жалко, а ми беше толкова приятно да усещам топлия му дъх близо до себе си. Офф, толкова съм влюбена.
Аз: Значи ме ревнуваш, така ли?
Даниел: Разбира се. - И тогава от нищото казах.
Аз: А обичаш ли ме? - Той отново замря на място. А аз веднага млъкнах. Стояхме така, взиращи се един в друг. След това той каза.
Даниел: Хайде, да се качваме в джипа, че ни чакат трупове за изхвърляне. - По дяволите! Отново се дистанцира от мен. В този момент усетих, остра болка в гърдите си. Сърцето. То беше, болеше ме.
Обърнах се и когато стигнах до вратата на джипа, откъм моята страна, той ме превари и ми я отвори. Аз му благодарих тихо и се качих кротко вътре. Настаних се в седалката. Той седна до мен, остави чантата с белината на задната седалка и ме изгледа. Посегна към колана ми и ме закопча. Малко по-силно, за разлика от мен. Какво му става? Няма да го питам, защото той няма да ми отговори или ще се дърпа известно време, докато не се примири с мен. Което се случва много рядко на последък.
Запали и потегли. Возехме се в тишина. Наистина беше една мъртвешка тишина, по дяволите! Затова реших да го помоля нещо. И се обърнах към него, той ме погледна с ясните си, някак всече ледено, сини очи.
Аз: Може ли да пусне малко музика? - Той ми кимна.
Даниел: Да. Имаш ли някакви предпочитания? - Той постави ръката си върху таблета свързан с колоните поставени във вътрешния интериор на джипа. Наистина дизайна си го биваше.
Аз: Ами рок?
Даниел: Сигурна ли си? Няма ли да предпочетеш някое от парчетата на Ариана или онази Селена?
Аз: Бих, защото съм им фенка. Но в повечето случаи слушам само рок или рап. Така че сега избирам да слушам алтърнатив метъл . - Той ми се усмихна леко.
Даниел: Коя група?
Аз: Нека са ,,Еванесънс", става ли?
Даниел: Супер. И аз я слушах като тинейджър. Коя песен? - Замислих се за момент, мислих и мислих, даже прекъсна Даниел, който се канеше да ми отговори, но аз подскочих, толкова радостно от мястото си, че го възпрях. Сетих се за едно от любимите ми техни парчета.
Аз: Любимата ми тяхна песен ,,Bring Me To Life"/ ,,Съживи ме". - Той спря да се усмихва, тъй като поведението му се струваше детинско и много забавно. Но когато му казах заглавието, той просто се взираше в очите ми. Неговите бяха толкова сини. Кристално чисти. Отговори ми, след краткото време на мълчане.
Даниел: Щях да ти предложа същата песен.
Аз: Наистина ли? И тя ли ти е любимата?
Даниел: Да. На теб също, както разбрах от реакцията ти. - След това ми се ухили. - А аз го пернах леко по ръката. Трябваше да си призная, че бицепса му беше доста стегнат. Той пусна песента, след като я потърси в тубата, кликнат върху нея и я пусна. След това усили силно звука, по съгласие и на двамата и тя зазвуча извън колоните. Мълчахме и я слушахме. Когато я слушах, ми ставаше толкова тъжно, отнасях се на някакво място в съзнанието ми, което е свързано пряко със сърцето ми и започнах да я слушам с цялото си същество. Края на песента ми къса сърцето, когато момичето, което е провесено на един от прозорците, на високата сграда в която живее, търсещо ръката на любимия си, за помощ и когато го хваща силно, изведнъж той я изпуска и тя пада. Е, поне се опита да я спаси. И за малко я върна обратно към живота, макар и за кратко.
Изведнъж се разчуствах, за кой ли път, когато я слушам, винаги плача. Сълзи капеха от очите ми, стичаха се по бузите ми, Даниел протегна ръката си към мен. Аз се стреснах, леко подскочих от мястото си, с той ми се усмихна нежно и избърса капещитите сълзи.
Даниел: Не плачи, любов. Късаш ми сърцето. - Аз му отвърнах със моята изумителна усмивка и леко се изчервих. След това, той се обърна напред и се съсредоточи отново върху пътя. След като песента приключи, той протегна ръка и спря таблета.
Даниел: Стига толкова метъл. Или какъвто да е вид жанр музика. - Аз му се ухилих тихо и казах.
Аз: Съжалявам. Такова съм бебе. Но винаги, когато я слушам, се рея на едно минало място, където крия в съзнанието си, което съм заровила, надълбоко в сърцето си. Той се обърна пак към мен и ме погледна, с неразгадаем поглед.
Аз: Просто спомен, бебе. Нищо повече. - И махнах пренебрежително с ръце. Като леко се изсмях, е, беше малко пресилено, но се опитах да го разсея от казаното. Просто не исках да говоря за това с него. Не и сега.
Даниел: Значи, просто спомен?- Той ме изпита с поглед.- Кажи ми какво те притеснява, скъпа.
Аз: Ъпсурт. Просто не искам да говоря за това сега. Изобщо.
Даниел: Не искаш ли да ми споделиш? Може и да ти олекне. Знаеш. Мислих си, че можем да си споделяме всичко, особено след като ти казах за майка си. - Той трепна при мисълта на покойната си майка.
Аз: Да си споделяме ли?! Бих казала, донякъде, но не всичко.
Даниел: Защо, донякъде?
Аз: Ти, донякъде споделяш.
Даниел: На къде биеш, мила?
Аз: Няма значение.
Даниел: Кал! - Кара ли ми се?!
Аз: Ти дори не можеш да споделиш, че ме обичаш, Дан, защото те е срам от чувствата ти!
Даниел: Да ме е срам от чувствата ми, ли?! Ти чуваш ли се, какво говориш, въобще!?!
Аз: Ами не знам!! - Вече и двамата повишихме тон. -