~Deep In The Love~

Chapter 8

Аз: Я, не ми обръщай гръб!
Даниел: Я се разкарай!
Аз: Какво? Мислех, че ще ме чукаш до несвяст? Хм? Или изведнъж станах крастава?
- Последвах го, а той се обърна с лице към мен. Не можах да разгадая нищо в погледа му. Беше непроницаем.
Даниел: Не се чукам с недеформирани пичета, каквото в този случай е твоето.
Аз: Да си го начукаш!
Даниел: Повярвай ми щях да го начукам на теб.
Аз: Тогава действай! Нищо не те спира. Знаеш, че те искам и знам, че и ти ме искаш.
Даниел: Казах ти, че не го правя с такива като теб. Не и вече.
- Той да не се побърка?!
Аз: Не разбирам какъв ти е проблема?!
Даниел: Ти! Ти си ми проблема. Изчезвай.
Аз: Няма.
Даниел: Тогава аз изчезвам.
Аз: Добре, но идвам с теб.
- Той както се беше запътил в посоката, където беше палатката му, далече от тази на Лиса и Алек, се обърна така светкавично към мен с яростен поглед, че ме прикова на място и не смеех да помръдна, но все пак го сторих и се приближих с няколко крачки към него. Застанах пред него. Вдигнах високо глава и го погледнах сериозно в очите.
Аз: Защо го правиш?
Даниел: Защото такива като теб, винаги искат нещо в замяна. Правят се на добродушни малки същества, но в същото време сте палави, с мръсни намерения и цапнати в устата. Каквато си ти. Долна кучка, търсеща внимание, искаща да се отърве от бремето си. С нищо не се отличаваш от Алис. Същата си. Само, че си малко по-наивна и си втълпяваш, че аз съм твоя принц на бял кон. Губиш си времето с мен! Намери си някой друг!
- С това ме довърши. Едва не заплаках пред него. Махнах се от полезрението му. Тръгнах към палатката си, където заплаках на спокойствие.
НАИВНА? Да. Да съм била същата като Алис, ли?? Защо го каза? Знае, че не съм. Или може би съм? Може би не външно, но вътрешно съм такава? Не знам. Щом Алис ни смята за равни и има такова доверие на Алис, коя съм аз да я съдя, може и да си пада курва, но и аз не отстъпвам в това отношение, след цирка който спретнах на Даниел. Споменаването на името му ме накара да заридая. Не знам, защо, но мнението му за мен е от значение, и то ме накърни, душевно. Щях да умра. Не знам дали ще мога да го погледна пак. Някога.

ДАН:
Копеле! Не трябваше да го казвам. Не и по този начин. Не и сега, когато я желая, толкова много, толкова силно, че чак боли.
Сега си лежа тук, сам в палатката, размишлявайки за нея. Не изричам името, защото когато го спомена се чувствам, някак странно, то ме изпълва вътрешно с някаква енергия, която преобръща стомаха ми и започвам да нервнича, когато съм край нея. Тя ми е обсебила ума...., но може не само него. Разбира се, че няма нищо общо с оная силиконовата, манекенка Ариел, дори ѝ забравих името. Просто плановете ми бяха да я чукам, но вече не желая да го правя, не само, защото в момента тя се чука с друг, или защото нямам своя утешителка, а защото, не спирам да мисля за нея, дори да беше като Алис външно, пак щях да съм с нея. Просто самата ѝ компания, отношение и поведение ми привлякоха окото, а това, че гърдите ѝ са истински е само бонус за мен. Тя е...нямам думи. А аз съм...., е за себе си имам думи. Аз съм едно шибано копеле. Как можах да я оставя сама, след като вече я докоснах, след като я усетих, след като я целунах, след като я вкусих, не напълно, вкусих устните ѝ. Така меки, топли, копнеещи и търсещи моите. Само моите. Колко съм глупав! Тя ме желае, истински. Не се преструва, само и само за да я чукам или деформирам. Тя ме иска. Целия. Мен. И това ме побърква. Станах и тръгнах към палатката ѝ.
Но когато се приближих, чух да разговаря с някого. Мисля, че дочувам мъжки глас. Дали ме е излъгала за това, че няма приятел?
Не мога да чакам повече, направо влязох вътре. И тогава видях лицето ѝ, най-вече очите ѝ. В тях видях душата ѝ, която я болеше, да болеше я за мен.

Карълайн:

Аз: Не искам да чувам за теб, повече! Остави ме намира.
Кристиян: Ооо, я стига! Признай, че ти хареса да се снимаш за мен. Наистина бяха страхотни снапове. А колкото до Мишел, тя е просто много наивна, дори не подозира, че съм с теб. - Тогава чух, че някой се приближава към палатката ми, не е нужно да предполжа кой е, защото видях осанката му отразена върху палатката, тъй като бях с пусната ръчна, преносима лампа, от онези сгъваемите, която купих от едно магазинче за къмпинг уреди и пособия, за всеки случай, ако случайно се загубя в гората, ще ми потрябва.
Той дръпна ципа и влезе вътре. Погледна ме с такова желание, че ме накара моментално да прекратя разговора си с Кристиян, този който ми разби сърцето и който ме използваше за развлечение, като му пращах голи снимки с обещанието да е с мен. Тъй като си падам по него още от гимназията, но за жалост, той само ме използваше за да задоволи нуждите си.
- С мен и още много други, нали? А колкото до снимките, те са ти последните, които видя в снапчат, дотук бях с теб и с твоите игрички. Върви по дяволите!
- И му затворих. Все още взираща се в очите на Даниел, метнах небрежно телефона до мен като не се откъсвах от онзи пронизващ негов поглед, който така ме влудяваше.
Даниел: Кой беше, този боклук, на когото си пращала снимки?
Аз: Не те интересува. Мисля, че аз трябва да задам въпроси. Защо си тук?
- Не ми отговори. Просто се обърна и дръпна ципа на палатката с който я затвори. След това се обърна с лице към мен, а погледа му, неразгадаем.
Даниел: Тук съм, заради теб. И няма да си тръгна, докато не те получа. Гола. Мокра. Готова за мен.
- Приклекна пред мен, след което ме докосна нежно по бузата. Аз се отдръпнах. Едно нещо не ми беше ясно. Поведението му.
Аз: Защо? Защо мен? Нали не ме искаше.
Даниел: Не съм казвал, че не те искам. Просто исках, да те отдалеча настрана от мен.
Аз: Затова ли каза всички онези неща? Че съм била като всички тях, просещи внимание и секс, курви?
Даниел: Не си като тях. Просто исках да мисля, че си, но няма как да се опитвам да си въобразявам, че си, като през цялото време знаех, че дори самото ти име ме караше да копнея за теб . Ти си душа, ти си сърце, ти си зло и добро, ти си невинност, сладост, ти си моята страст. Моля те, позволи ми да те имам тази нощ.
Аз: Позволено ти е да си с мен, още от както ме докосна за първи път. Тази нощ. Сега. Истински.