Горчив

1

Алтеа
Бях съвсем сама, седнала и изглеждаща толкова самотна, и отчаяна, че дори най-големия непукист би дошъл при мен, за да провери как може едно момиче да се налива с алкохол в ранните часове на вечерта. Но целта ми не беше който и да е непукист. Интересът ми беше заключен към точно определен мъж, който засичах почти всяка вечер в продължение на две седмици. Добре сложен, тъмнокос и най-вероятно около късните си трийсет. През изминалите седмици, в които се виждахме, не мога да отрека, че засичахме погледи на няколко пъти. Но тази вечер изглеждаше изключително нервен и дори бих казала леко неспокоен. Дясната му ръка беше сложена върху лявата, а показалеца и палеца енергично играеха с липсващата му венчална халка. Откъде знам ли? Първоначално гордо се впиваше в пръста му, но последните три вечери, бялата резка, която беше маркирала кожата на същото място, ясно се отличаваше от загорялата му кожа. Отпивах спокойно от поредната си чаша, като старателно се опитвах да давам сигнали, че съм напълно достъпна. И след първия половин час от престоя ни в бара... Той лапна куката. Забелязах как изпи половин чаша с вино на екс, само и само да се добере до бара. Или по-точно до мен.

Където и да идех, винаги сядах на определени места на бара, и винаги мястото до мен стоеше свободно, показвайки че съм сама. Преди месец... Реших да сменя обстановката и вместо клуб или нощно заведение, аз избрах един от най-луксозните барове в града, посещаван от определена класа и тип хора, най-вече заети мъже, които разтушваха с по питие след дългия работен ден. И след първото ми посещение преди две седмици, вече имаше защо да го посещавам все по-често. Не че някога съм посещавала долнопробни кръчми, в които ходят различни пияници и такива, които заспиват по масите, чудейки се след това къде се намират и неспособни да се приберат.

Мъжът се поколеба, поглеждайки стола до мен, а аз се обърнах вяло и му се усмихнах приканващо. Той също ми върна усмивка, а след това се настани бавно до мен. Лакътят му докосна ръката ми.

- Извинете! – гласът му беше приятен, гърлен и въздържан.

Отново се обърнах към него, позволявайки си да го загледам по-обстойно. Зеленикавите му очи оглеждаха всяка част от лицето ми, а усмивката му колебливо заигра на устните му. Беше хубав мъж. Мъж, който нямаше как да остане незабелязан, въпреки светещата табела, сложена на челото му: ЖЕНЕН!