Горчив

30

Ярослав

Събудих се в такова настроение, в каквото не съм бил от много, много дълго време. Моето момиче спеше спокойно до мен, а аз не бях изпитвал такова вълнение, че някой топли празното място до моето. И не просто някой, а именно Алтеа. Сърцето ми биеше лудо още със започването на деня и виновницата за това беше само и единствено тя.

Тихо се измъкнах от леглото, оставяйки я да спи, а аз тръгнах решително към кухнята, за да приготвя нещо за закуска. Естествено, че се впуснах в нещо елементарно, не бях шеф готвач, а и може би не беше дошъл момента да стана такъв, но вече имах стимул. След толкова време, прекарано в раздяла, сега след като отново бяхме заедно, сякаш бях безсмъртен. Това беше чувството, което изпитвах – сякаш се реех някъде, сякаш не бях стъпил на земята и всичко това, защото бях безумно щастлив. Вярно, че все още не бяхме изяснили случилото се, но може би не беше сега момента. Имах нужда от глътка въздух, защото през цялото това време сякаш не бях дишал. Разбира се, че се чувствах виновен, колкото и намеренията ми да бяха добри, но тя не го възприе по този начин. И можех ли да я виня, нито един от нас не застана срещу другия, за да изясним нещата, вместо това не спирахме да хвърляме обвинения един срещу друг, опитвайки се да докажем собствената си правота, без да си даваме сметка, че може би едноличното мнение не е чак толкова меродавно. Разбира се, отчитах като грешка, това че не ѝ дадох възможност да изясни мотивите си, да обясни и да ѝ покажа, че аз искам единствено да ѝ помогна, а не да бъда неин враг. И ето, това ни преведе през ужасни и самотни моменти, които може би никога няма да залича не само от съзнанието, но и от сърцето си. Празнотата, която изпитвах, вината и безсилието, това са чувства, които никога повече не искам да присъстват в живота ми.

Бях с гръб, но все пак чух как босите ѝ крака стъпваха по пода. Не продума, но не след дълго ръцете ѝ обгърнаха кръста ми, а главата ѝ легна на гърба ми.

- Добро утро и на теб. – измърмори, а аз тихо се разсмях.

- Не съм го казал още.

- Но правиш закуска. Същото е. – уточни.

Оставих чинията на плота и се обърнах с лице към нея. Косата ѝ беше очарователно разрошена, очите ѝ сънени, а устните леко подпухнали от съня.

- Да разбирам, че аромата на храна те е събудил? – попитах закачливо, а тя вдигна вежди.