Горчив

5

Ярослав

Главата ме болеше толкова силно, че можех да чуя собствения си пулс. Смръщих се от болка, когато опитах да се раздвижа и да вдигна ръка, за да опипам главата си. Зрението ми беше леко замъглено и дори фокусирането беше изключително трудно. Изпъшках леко след като отворих очи, нямаше място, което да не ме пронизваше, сякаш бях прегазен от тир. Където и да се намирах, беше тихо и достатъчно светло, за да ме накара да затворя отново очи. Насилих се да ги отворя пак и направих усилие да се огледам. Беше стая. Огледах прозорците и стените, които бяха пусти. Срещу мен имаше телевизор, който не работеше. Чуваха се звуци на някакви машини, които последствие разбрах, че са окачени за мен. Прочистих леко гърлото си, но и това ми костваше огромно усилие. Пулсиращата болка в главата не намаляваше, даже с всяко мое действие се увеличаваше. Умирах от жажда, огледах внимателно шкафчето около мен, но нямаше шанс да стигна бутилките сам.

- Добре дошъл. – тих глас се обади от дъното на стаята.

Опитах се да позная момичето срещу мен, но не можех да я фокусирам. Изправи се леко и бавно се приближи към мен. Премигнах няколко пъти срещу нея, опитвайки се да игнорирам игличките в очите си, причинени от светлината. Тъмната й коса обрамчваше лицето й, а тялото й видимо напрегнато. Не ми отне още много време докато я разпознах и се убедих, че не ми се привижда. Останах мълчалив, докато тя все още ме гледаше напрегнато и в очакване.

- Здрасти. – отвърнах, а тя изпусна въздишка.

Прозвуча толкова облекчена, че имах чувството, че е задържала дъха си в продължение на часове. От тук можех да почувствам уплахата й.

- Как се чувстваш? – продума, а аз дори не можех да поклатя глава.

- Ужасно. – изпъшках, а тя се приближи още по-близо. – Ти как се озова тук?

- Аз повиках линейката. – навлажни устни и застана точно до мен.

Изражението й беше различно. От малкото пъти, в които я бях наблюдавал, сега изглеждаше страшно стресната. Арогантното й държание, безразличието и апатичната осанка сякаш беше изчезнала и беше заменена от съвсем различен човек. Дори изражението й беше различно. Изглеждаше толкова плаха, толкова малка, прииска ми се да я обгърна, да я защитавам и никога да не я изпускам. Но знаех, че това се дължи на станалото и на това, че най-вероятно все още беше в шок.