Горчив

25

Алтеа

Не трябваше да го допускам. Сексът, имам предвид. Въпреки че беше хубаво и не исках да свършва. Но как можех да му устоя, като не ми излизаше от главата. Естествено, че ме привличаше. Нямаше нищо в него, което да ме отблъсне, нито физически, нито емоционално. Всъщност, част от действията му са тези, които ни отдалечиха един от друг, но все пак след случилото се с Джош, достойнството ми и аз самата, бяхме на първо място. Затова не можех да си позволя да допускам Ярослав отново до себе си. Или поне до тази част, която може да нарани. Именно сърцето ми.

Разбира се, че страдах. Липсата му беше осезаема, беше обяснимо това, че исках и копнеех за допира му, за вниманието му. Но потъпканото ми, отново, достойнство не ми разрешаваше да отворя отново сърцето си за него. Но той беше там. На скрито и тайно място. Беше се закотвил и нямаше намерение да изчезне.

Опитах да се свържа с Тревър, но той не благоволяваше да си вдигне телефона. Отклоняваше разговорите с мен, а когато се опитах да говоря с него след лекция, той напълно ме отсвири. Това още повече подклаждаше огъня, а беше и перфектното основание да действам. Започнах да ставам все по-настоятелна, но той не вдигаше и не вдигаше. Пишех съобщения, опитвайки се да звуча достоверно, влюбено и отчаяно. Молех го да ме потърси, да отговори на съобщенията ми, да се видим. Но той не реагираше. Което беше странно, защото бях сигурна, че именно заради това, че не помни случилото се онази вечер в хотелската стая искаше то да бъде повторено. Да, само през трупа ми! Явно беше време за действие.

Паркирах колата на паркинга. Тръгнах към вече добре познатата ми сграда. Момичето на регистратура ме поздрави и веднага подаде папката за посещенията на Алина. Покрай цялата история с Ярик и всичко останало, осъзнах колко приятна ми беше компанията ѝ. Затова продължих да идвам. И то доста често. Следващата седмица щеше да бъде изписването ѝ, но все пак реших да я видя още веднъж тук. Двете се сближихме толкова много, дори това, че беше сестра на Ярослав не ми попречи да ѝ разкажа и своята история. Така както тя разказа нейната. Имаше някаква тънка нишка, която ни свързваше и се оказа изключително здрава. Алина не харесваше плана ми, не само заради брат си, а заради собствената ми безопасност, но предпочиташе да не ме упреква. Не спестяваше истината, което определено ми харесваше, защото не се страхуваше да изрича нещата такива, каквито са. След много от разговорите ни, в които тя не се опитваше да ме разубеждава, стигнах до извода, че ако тя беше на мое място, може би също щеше да потърси отмъщение. Не ми го каза директно, за да не ме подстрекава, но го усещах. Усещах го в погледа ѝ, в интонацията ѝ, в начина по който говореше за случилото се с мен. Не замълча и за надеждите си аз и брат ѝ да се съберем най-накрая. Което аз категорично отказах и заявих, че вече няма как да се случи. Реакцията ѝ ... Просто се разсмя.