Горчив

8

Алтеа

Почти бях пред вкъщи, когато телефонът ми извъня в чантата. Разрових из вътрешността й и погледнах дисплея. Извъртях очи и натиснах зелената слушалка.

- Да? – отвърнах безизразно.

- Теа. – гласът на баща ми проехтя в ухото ми.

- Все още знам как се казвам. – изкоментирах, а той замълча.

- Как си?

Гласът му издаваше напрежение, сякаш го правеше насила. Въпреки че знаех, че баща ми даваше всичко на света, за да върне отношенията ни както бяха преди. Затова бях сигурна, че искаше да говори с мен и то не само дежурните отговори, които получаваше. И все пак, опитваше се да компенсира, но това нямаше никакво значение. Когато поисках да бъда сама и далече от родителите си, той беше така щедър да ми купи цял апартамент, в който нямаше как да не приема да живея. Е, имаше, но защо да си създавам неудобство. Въпреки че си такова, отказвайки колата, която ми беше купил.

- Добре съм. – отвърнах кратко, нямах търпение да затворя.

- Исках да попитам, дали... - отново мълчание, чудеше се как да продължи. – дали не би искала да вечеряме идната седмица?

- Да вечеряме? – повторих, а той се прокашля.

- Да. Знам, че... не се разбираш с Тереза, но...

- Аз дори не я познавам. – прекъснах го. – Как искаш да се разбирам с нея.

- Затова си помислих, че това би било добра идея.

- Страхотно. – изпуфтях.

- Говорила ли си с майка си скоро? – гласът му прозвуча някак далечно.

- Да. Защо?

- Просто питам.

Гневът в мен започна да кипи и издишах през зъби.

- Отдавна трябваше да спреш да питаш. – изкоментирах, потискайки яростта си. – Трябва да затварям.

- Ще дойдеш ли на вечерята? – попита. – С Тереза имаме път натам във вторник, така че...

- Не знам. – сопнах се. – Прати ми графика си и ще се опитам да се вмъкна.

- Алтеа... - въздъхна тъжно, но аз не му обърнах внимание. – До кога ще се сърдиш?

- Ще те информирам дали ще дойда.

Отвърнах бързо и затворих. Изпуфтях и пуснах телефона в скута си. Поехдълбоко въздух и отпуснах глава назад, затваряйки очи. Не можех да се концентрирам, не можех и да спра да мисля за всичките глупости около мен. Исках да се изолирам и веднъж завинаги да заглуша целия свят около мен, но това не се получаваше. Колкото и да се опитвах да го направя, толкова повече всичко ме притискаше. Имах чувството, че се задушавам и че съвсем скоро въздухът ми ще свърши. Стиснах зъби и преглътнах надигащото се чувство на самота и умора. Исках всичко да спре...