Горчив

24

Ярослав

Направих каквото трябваше да направя, за да я накарам да проумее, че съжалявам за това, че я оставих. Знаех, че вярата ѝ в мен беше изчезнала, но силно се надявах, като не се отказвах тя да повярва отново в мен. В нас.

Не се чувствах добре от факта, че принудихме Карина да ни разкаже всичко. И под нас имах предвид мен и Мат. Може би не трябваше да го намесвам, но ако не беше той, то до този момент щях да прекрача хиляди граници. А за момента успяваше да ме връща към реалността, за което му бях безкрайно благодарен.

Вече знаех какво се готви да направи Алтеа и трябваше да ѝ попреча да го направи, иначе щеше да съжалява цял живот за това. Независимо от това, което семейството на Джош ѝ беше причинило, тя не трябваше да довършва отмъщението си, в противен случай щеше да се превърне в същото чудовище, което дълбоко мразеше. Именно най-големия ѝ враг – Джош. Ако довършеше започнатото, нямаше да бъде по-различна от него, напротив – щеше да бъде също толкова лоша. И ако Карина беше права, това щеше да се случи много скоро, затова трябваше да направя нещо. И то бързо.

И единственото, за което се сещах, беше да я спечеля обратно. След хиляди опити да говоря с нея, тя просто ме изолираше. Сякаш не съществувах. Разбрах, че е блокирала номера ми, когато се опитах да ѝ звънна, но това така и не се случи. Преследвах я непрестанно. Чаках я пред университета, чаках я пред дома ѝ. Не спирах да я следя, когато излезеше. Макар и да не ме виждаше, че я следя, в даден момент разбра, че го правя, защото се появявах на всяко място, на което отиваше. А аз просто не можех да спра. Бях се превърнал в психопат, който нямаше мира. До такава степен се бях вкопчил в идеята да бъде отново моя, че бях напаснал своя график по нейния. Но след поредното отхвърляне... Не знаех и не можех да повярвам на здравото търпение и инат, които това момиче притежаваше. Беше толкова трудно да вляза под кожата ѝ, че започвах да излизам от своята в процеса.

Тази вечер тя нямаше да излиза. Откъде знаех ли? Имах си агенти. Мат потвърди. А след това Грейсън. Да, дори не исках да знам откъде, по дяволите, и Грейсън знаеше това. Гледах в точка, докато останалите гледаха мача и чаках да стане точния час, за да тръгна.

- Какво става? – Мат се тропяса до мен, а аз поклатих глава. – Ще отидеш ли?

- Естествено.