Горчив

13

Ярослав

Не беше трудно да я открия сред тълпата. Напротив, беше ми изключително лесно. Защо и как ли? Можех от разстояние да доловя присъствието й, а очите ми сами я намираха без усилие. През целия път насам Травис беше изключително мълчалив. Имах чувството, че иска да ми каже нещо, но имаше някаква причина поради която да не го прави. Не исках да го притискам, не бях такъв тип. Бях достатъчно искрен с приятелите си, толерантен също, за да знаят и те самите, че когато имат нужда съм насреща. Но за сметка на това никога не задавах въпроси. Знаех какво е, когато нещо те мъчи и дори някой да те притиска, да те прикотква да споделиш, ти упорито отказваш. Не защото човека не ти е близък, а защото имаш нужда от време, от готовност да го направиш. Дори и кураж. Много често умът ни създава илюзия, че нещата са много по-сериозни, по-лоши, но възприятието на човека отсреща не винаги съвпада с твоето. Затова се стараех да бъда широко скроен, да не нападам, да изслушвам, да помагам. Но наранеше ли ме някой, бях безкомпромисен. Мразех лъжата, кой ли я обичаше. Мразех да бъда умишлено пренебрегван, защото някой не би бил твърде силен, за да каже истината в очите ми. Истината обича смелите. Но в този момент, ангажирайки ума си с Алтеа, колкото и егоистично да беше, не бях готов да науча какво го мъчеше.

Травис остана сам на бара, когато аз и Мат си проправихме път към дансинга. Естествено, че се поколебах дали да дойда. Алтеа нищо не каза по въпроса, а аз не исках да я подплашвам с моята настоятелност. Опитвах се да стъпвам леко, опитвах се да съм търпелив и стисках зъби, за да се сдържам. Бог ми е свидетел, че го правех. Но да бъда до нея и да се опитвам да се правя на най-добра приятелка... Беше ужасно жалко. Такъв бях, жалък. Но колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че подходът ми е правилен. Никога, ама никога не съм бил толкова неуверен в себе си, толкова привидно толерантен и спокоен, а вътрешно припрян. Изнервях се, че не мога да пристъпя към нея по начина, по който наистина ми се искаше. Знаех, че това нещо, каквото и да е то, се проточва твърде дълго във времето и ако не друго, скоро ще бъда обявен за истински женчо. И не защото не можех да бъда настъпателен с нея, а защото тя нямаше нужда от поредния мачо, който да й сваля звезди, да й се доказва колко голям мъж може да бъде, а след това ненадейно да изчезне сякаш никога не е искал да бъде с нея. Изключвам факта, че аз бях от тези мъже. Обичах да флиртувам с жените, обичах да ги печеля, но никога не поисках да се обвържа. С нито една. Просто ми омръзваха, изведнъж губех искрата, която тайно се надявах да прерасне все някога в нещо повече. С по-прости думи – бях задник. Но Алтеа... В нашата... хмм – връзка, ако може изобщо да се нарече така, задникът беше тя. И не го казвах срамежливо. Като един мъж с достойнство, стоях здраво зад думите си. Държанието й към мен беше като моето към другите жени. Подаваше ми малки залъчета, игриво, колебливо дори, а в един момент, когато съм сигурен, че съм събрал поне половинката от коматчето – тя ми го вземаше обратно. А аз бях хлътнал до ушите. Тотално бях си загубил ума по това момиче и не можех да си я избия от празната глава. И гледайки я пред мен, оглеждайки се, аз бях сигурен, че търси мен. И ми идеше да я награбя на рамо, да я изкарам от този странен клуб, който неразбрано за мен изливаше червена боя по клиентите си, а те се радваха сякаш ги поръсваха със злато. Странни хора, изключително странни. Явно желанието им да бъдат герои на някой филм диктуваше живота им повече, отколкото здравия разум. Е, кой бях аз да съдя околните. И все пак, въпреки мнението си за това място, аз дойдох. Въпреки колебанието си в решението, че тя може би не иска да съм тук и че ако наистина искаше да бъда тук щеше да ми каже в прав текст. Което тя не направи. Но аз все пак дойдох. Но в момента, в който се обърна към мен и погледът й срещна моя, а отчаянието се изпари от там, аз разбрах. Да дойда беше най-правилното решение, което бях взимал наскоро. Прокара длани по лицето си, размазвайки червената боя навсякъде, тя не спираше да се взира в мен. Поздравих я, но не бях сигурен дали от устните ми излезе нещо. И за мое най-голямо облекчение – тя се усмихна. Искаше да бъда тук, бях убеден в това, но не знаех защо не го заяви категорично. Повече от всичко исках да я прегърна, да я усетя близо до тялото ми, да погаля меките й извивки. А как копнеех да я целуна. Преглътнах няколко пъти и напрегнато протегнах ръка, очаквайки да се отдръпне. Но когато не го направи, сякаш поощрявайки ме да продължа, аз преплетох пръсти с нейните и я притеглих към себе си. Прегърнах я, видях леката паника в очите й преди да заровя лице във врата й. За пореден път виждах, че не се чувства комфортно, че може би я притискам с желанието си за нещо повече, и въпреки това тя не се отдръпна. Позволи ми да я прегръщам, да се допирам до нея и да я усещам близо до мен. А това, Боже мой мили, това беше като истински Рай. Ако съществуваше нещо такова като това място, за мен сигурно щяха да бъдат ръцете на жена. И то точно на тази жена. Моята малка богиня. Тя създаваше моя свят и го правеше някак странен, малко мрачен, но и пълен с възможности. Това, което чувствах не беше здравословно и го осъзнавах с целия си разум, ако все още беше здрав. Бях обсебен от нея и силно се надявах да успея да се овладея, защото ако излезех извън контрол, не само че щях да я загубя, а и щях да загубя себе си.