Горчив

32

Алтеа
Разбира се , че брат ми щеше да остане по-дълго, което някак нажежаваше обстановката, особено когато Карина беше наоколо. Така си и знаех, че ще стане. Карина беше най-добрата ми приятелка, но никога не беше говорила за Виктор пред мен, а брат ми... Е, той не беше от най-споделящите, особено с мен. Ако зависеше от мен щях да се втурна при Ярик при първия удобен момент, но Виктор ме разубеди. Вярно беше, че Ярик имаше нужда от малко въздух, защото честно да си кажа, аз не му оставих възможност да си поеме такъв. Замерях го при първа възможност с купища от моите чувства, с настроенията ми и беше ясно, че му беше дошло до гуша. Използвах дните, в които изчаквах да се успокоят нещата, за да довършва това, което планирахме с Кристина – съпругата на Тревър. И именно днес беше моментът на истината. Виктор ме чакаше в колата, а Кристина беше на изчакване. Опитах се да изглеждам максимално арогантно, а и може би наистина бях. Именно това ми държание ме въвлече в тази лудост. Прилепих устни една в друга, разнасяйки червилото и поех дълбоко въздух. Поех навътре към добре познатата ми сграда и се запътих директно към кабинета на Тревър. Написах бързо съобщение на Кристина.
Алтеа: Изчакай пет минути и ела пред вратата му, когато отворя – е твой ред.
Изкашлях се леко и без да чукам нахлух вътре. Тревър беше на бюрото си, пишейки нещо, и когато чу вратата да се отваря впери поглед направо. Скочи нервно, когато видя че съм аз и забърза към вратата.
- Какво правиш тук? – попита нервно и излезе, за да огледа. – Защо дойде, някой видя ли те?
Разсмях се тихо и продължих напред, за да седна на бюрото му отгоре. Разчистих писанията му, за да си направя място и се настаних удобно, скръствайки крака един върху друг.
- Здрасти, Трев! – изпъчих гърди и се вгледах в обърканото му изражение. – Отдавна не сме се виждали, а?
- Какво искаш? – гласът му нервно потрепера. – Някой видя ли те?
- Не знам. – вдигнах рамене. – И какво ако ме е видял?
- Алтеа... - прокашля се и разхлаби вратовръзката.
- Изнервям ли те, Трев? – измърках. – Или може би нещо друго?
- Не ми е до игрички, приключихме, нали?! – гледаше ме от главата до петите. – Някой можеше да те види.
- И какво от това?
- Как какво?! – повиши тон, после се умири.
- Чух, че се развеждаш. – подхвърлих, а той се изсмя.
- Няма да се развеждам. – поклати глава.
- О, така ли?
Скочих от бюрото и се приближих до него, хванах вратовръзката му и я завъртях игриво между пръстите си.
- Аз пък разбрах, че... - прошепнах в устните му. – Има момиче, което ти взело ума и заради нея разбиваш фалшивия си брак.
- Чакай... - преглътна трудно. – Ти.. ти откъде знаеш, че съм женен?!
Разсмях се. Чаках да разбера кога ще се усети, че говори с мен и аз не би трябвало да знам, че има жена.
- Написах си домашното. – усмихнах се лукаво. – Написах го и то много, много отдавна, Тревър.
- Какво... - бих дала милиони, бих дала всичко, за да виждам физиономията му отново и отново.
Същата като на брат му.
- Как е Джош, Тревър? – попитах и го погледнах в очите.
Имах чувството, че ще изхвръкнат от ябълките.
- К... Кой? – преглътна.
- Джош, брат ти? – премигнах невинно.
- Откъде познаваш брат ми? – попита бързо и се отдалечи от мен.
- Знаеш ли Тревър, - замислих се и въздъхнах драматично. – мислех те за по-умен. Или с не толкова къса памет. Знаеш ли, всъщност мислех, че ще се сетиш много отдавна или още в момента, в който ме видя, но ти... Ти изобщо не ме позна.
- Да те позная? – ахна.
Извадих телефона си и извадих снимката, която бях нагласила да му покажа. Беше от сватбата му, брат му ме беше прегърнал през кръста и двамата се усмихвахме към фотографа. Тревър сложи ръка на устните си, сякаш щеше да повърне, лицето му пребледня, а очите му гледаха ту мен, ту телефона ми.