„Можеш ли да попречиш на хората да спрат да се влюбват? Или пък ще им забраниш да бъдат заедно, само защото не си пасват? Аз не бих им го причинила, защото знам какво е да си сама и как боли от самотата. Непоносимо е !"
В объркан свят като този няма...
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
Умът ми не го побираше и идея си нямах как да постъпя в този момент, когато разбрах, че Силвия е преживяла всичката онази болка. Аз си мислех, че трудно съм преживял раздялата ни, тя е изтърпяла съвсем сама загубата на нашето бебе и нито веднъж не ми спомена, добре че беше кошмара, който сънува. Разбирах я, че не ѝ се говореше на тази тема. Затова реших да я затворя веднъж завинаги, защото бъдещето бе пред нас и съм сигурен, че когато всичко отмине ние ще имаме деца и ще бъдем щастливи, но засега реалността ни не беше никак розова, положението ескалираше с всяка изминала секунда.
Клаодио и баща ми научиха, че заминавам и бяха пуснали псетата по петите ни. Мейран и охраната му пътуваха с нас.
- Вече сме в безопасност, самолетът излита. - Съобщи приятеля ми.
Настанихме се удобно на местата си, усещах ръката на Силвия как трепери. Спомних си страха ѝ от летене. Тя затвори очи и взе да диша тежко.
- Спокойно тук съм. - Разтрих дланта ѝ. - Няма нищо страшно.
- Просто отдавна не съм летяла... - Гласът ѝ трепереше.
- Отзад има стая за почивка, по-добре да поспи, полетът ще е доста дълъг. - Мейран се намеси в разговора ни.
- Съгласна ли си? - Обърнах се към нея.
- Може...
- Ела ще те заведа. - Предложих ѝ.
- Ако искаш вземи и успокоителни.
- Няма нужда да се тъпча с лекарства.
- Както си решиш.
Оставихме Мейран сам, влязохме в малкото помещение, имаше малко легло и едно нощно шкафче до него.
- Удобно ли ще ти е?
- Да, не се притеснявай. - Убедително каза тя.
- Ще обсъдим нещо и ще дойда после до теб. - Целунах я.
Мълчаливо легна и се зави с одеялото. Излязох и се върнах при Мейран.
