Stolen happiness/Откраднато щастие

Втора част - глава 16

Как сами избираме живота си? Нима е толкова важно как ще го изживееш? Трябва ли да се съобразяваме с всеки?
Шарех с очи по алеята и разпознавах собствената си съдба отдалеч. Беше пусто и нямаше абсолютно никого може би заради мрачното време и дъждът, който малко по малко усилваше. По болничните прозорци се виждаха някои от пациентите, наблюдавайки случващото се навън. Сигурно ме мислеха за луда, защото стоях неподвижно и не помръдвах от мястото си. С периферното си зрение зърнах как той се доближава и сяда до мен. Мълчаливо ме гледа и се опитва да разгадае какво съм наумила пак. Накрая реши да наруши тишината:
- Не бива да стоиш тук...
- Спри да се бъркаш в моите решения.
Не разбираше колко много ме огорчава като стои на страни от мен.
- Време е да се прибираме скъпа? – Прозвуча повече като въпрос.
- Къде?
- У дома.
- Имам ли такъв?
- Да, там където преди живяхме.
- Онзи дом отдавна изгоря и остана в миналото.
- Не той те чака и е готов да започнем ново начало.
Знам, че грешах и че оспорвах всяка негова дума, но въпреки това не можех да повярвам, че Мейран стоеше до мен отново и се опитваше да си ме върне. Винях за всичко него, но не виждах как го губя и той малко по малко се отказваше от любовта ни.
- Лоша ли съм според теб? – изтърсих  го несъзнателно.
- Защо си мислиш това?  Ти винаги си била добра с мен.
- Изгубих  паметта си, не знам коя съм. Ти се опитваш да ми припомниш и благодарение на теб съм все още жива. Разкажи ми как си се влюбил в мен?
Той се усмихна, погали дланта ми и заговори тихо:
- Беше през едно далечно лято, може би преди шест години. Ти беше нахълтала в един от хотелите в Париж и бързаше към асансьора. Блъсна се в мен, но и дори не се извини... – Засмя се той на спомена. – Качих се заедно с теб и докато слизах забелязах, че си натиснала копчето за покрива. Отначало не обърнах внимание, но после побързах да те настигна, защото помислих, че си на път да се самоубиеш. Спомням си, че беше доста разстроена и се беше качила на един от парапетите, тогава изпитах такъв страх, че ще ти се случи нещо лошо. Бързах да стигна до теб и да те хвана преди да паднеш...
Прекъснах го:
-Наистина ли съм си посегнала на живота?
- Не, нищо подобно. Просто искаше да се отървеш от пръстена на бившия си.
Отпуснах глава на рамото му и се заслушах в останалата част от разказа. Една сълза се търкулна от очите ми. Мейран посегна с дланта си и я изтри.
- Вече ще си щастлива, никой няма да ни безпокои. Виновниците са зад решетките.
- Ще ми дадеш ли време да те за обичам отново?
- Имаме цялото време на света, дяволче.
Но все пак не се отървах от онова чувство, че нещо ми липсва и че Мейран спестява нещо от миналото ни. Той отбягваше някои от въпросите ми. Казваше ми, че си въобразявам.
Съпругът ми, ми подаде ръка.
- Да се прибираме...




Няколко седмици по-късно


Нов живот, ново начало, нов ден. Повтарях си го през изминалия месец. Липсваше ми някаква част от мен, но така и не открих причината. Стараех се да бъда поне малко щастлива или се преструвах пред другите. За мой още по-голям шок наскоро лекаря ми съобщи, че чакам дете. Мейран допълни, че преди катастрофата съм му казала и всички се суетяха покрай мен. Някакво момиче на име Клео ме посещаваше постоянно и си споделях всичко с нея и моите тревоги. Тя ме успокояваше, че е напразно.
- Ти преживя огромна травма. – Отпиваше от кафето си.
- Съгласна съм с теб, но не мога да си обясня как нямаме нито една снимка с Мейран?
- Преди инцидента запалиха стария ви дом, в който живеехте. Той имаше много врагове, миличка. Искаха да унищожат и теб, но те спаси.
- Нямам никакви близки освен вас, така ли? – Невярващо зададох въпроса си.
- Ти си израснала в сиропиталище, запознахме се в университета и от тогава сме най-добри приятелки.
Звучеше достоверно и в същото време пошло. Сякаш са измислили предварително какво да ми кажат като в някакъв сценарий на филм. Кои са тези хора, по дяволите?! Изгледах я странно. Клео смени темата:
- Как се чувстваш днес?
- В отлично здраве съм, слава Богу.
- Радвам се, поне няма да се притеснявам за теб.
- Някакви проблеми ли имаш?
- Не питай, издирвам съпруга си от месеци.
- Как така, къде е?
- Един ден излезе и повече не се върна вкъщи. Работеха заедно с Мейран, но не успя да го спаси от тези злодеи.
- Кои са?
- Няма смисъл да ти разказвам за Джон, той едва ли ще си дойде.
- Така ли се казва съпругът ти?
- Да, ще продължа с издирването му.
- Надявам се да го откриеш.
Наистина ѝ съчувствам, но защо името му ми се въртеше в ума, опитвайки да си го спомня, със сигурност имах нещо общо с него.
- Аз познавах ли го? – Изтръгнах я от мислите ѝ.
- Не говорете за това копеле! – Мейран ни прекъсна. – Клео колко пъти да ти кажа, че той ни предаде?
- Спирам. – Сопнато му отвърна.
- Криеш част от миналото ни Мейран.
- По-късно ще поговорим, дяволче. Ще опресня паметта ти. – Усмихна ми се нежно. – Сега да вечеряме, не бива да стоите гладни.
Наистина ли съм била влюбена в такъв властен и отблъскващ човек?

***

След вечеря се качих в стаята ми. Бях изморена и губех сили да се преструвам, че съм щастлива.
- Силвия, мога да вляза? – Мейран почука на вратата.
- Да...
- Объркана си, отлично знам.
- След разговора ни с Клео не съм  никак удовлетворена от твоите разкази.
Ръката му се спуска по гърба ми и се настани удобно до мен на леглото.
- Този, който тя смята за свой съпруг е долен плъх, който ще гори в пъкала. Смятах го за мой брат, никога не съм предполагал, че ще ми завижда и ще посегне на щастието ни. Той се беше подчинил на мафията, която ни преследваше. Отвлече те и те предаде в ръцете им, спасихте, но тогава заради тях катастрофирахме и продължението го знаеш.
Личеше му, че се напряга, гласа му се промени и изражението също. Изпитваше болка.
- Съжалявам не биваше да те питам. – Прегърнах го.
- Заслужаваш истината, дяволче.
- Как получих прякора? – Реших да разведря обстановката.
- Не знам, ще те оставя ти да си спомниш.
- Няма да е скоро. Ще си лягам, доста се натоварих днес.
- Какво ще кажеш за една почивка далеч от тук?
- Не, просто ми помогни да те обичам отново.