Stolen happiness/Откраднато щастие

Глава 22

„У дома" звучи ми толкова непознато напоследък. Имам чувството, че се въртя в кръг от лъжи и той няма край. Джонатан ми разказа за миналото ни и му вярвах повече, отколкото на Мейран, защото той не ме познаваше истински и нито един път не отговори на въпросите ми. Сега съм по-объркана от всякога, защото всичко може да се окаже отново лъжа. Джон изглеждаше добър, в очите му има топлина, загриженост и прие Маргарет толкова добре. Нито един път не се осъмни в това, което твърдеше не ме избягва. Може би наистина ме обича, кой знае? Толкова ли съм била щастилва с него?

Пристигаме в къщата на майка му, ще се настаним за известно време тук, поне на безопасност от онези. Джон взе Маргарет на ръце и ми помогна с багажа. Отключи вратата и влизаме в едно обширно антре, домът им е доста голям и просторен. Всекидневната е обзаведена с хубави мебели - креслата явно са по последна поръчка. Настаняваме се на дивана и Хети дойде при нас. Още двама я следват - момче и момиче почти на моята възраст. Гледат ме усмихнати до уши.

- Добре дошли вкъщи! - Поздрави ни Хети. - Приготвила съм ви стая на горния етаж, даже съм купила и легълце за нашето малко съкровище.

- Нямаше нужда...

- Напротив, моята внучка трябва да има всякакви удобства. - Обърна се към другите, които не познавам. - Това са Брус и Евелин.

- Приятно ми е. - Отвръщам с усмивка.

- Тя не ни помни. - Казва Евелин разтроена. - Аз съм твоя сестра, а това е Брус, той е наш брат.

Колко неща са били скрити още от мен. Мейран ми каза, че съм израстнала в сиропиталище съвсем сама.

- Аз нямам семейство, казаха ми че съм била в дом за сираци.

- Така е, но ние те открихме миналата година, вярно е че сме били разделени. - Обясни ми Брус.

- Доста информация ми се струпа наведнъж, просто в момента не мога да усмисля толкова много неща. Съжалявам... Изморена съм ще мога ли да си почина, обещавам че ще поговорим после на тази тема.

Главата ми ще се пръсне, как е възможно дори и тях да не си ги спомням?

- Разбира се, поспи много те натоварихме. - Хети ме предружи до стаята ми. - Оставам те, към седем слез за вечеря.

- Добре...

***

Отново онзи страшен сън ме преследва... Този път обаче виждам лицето на Джон, той ме гледа проницателно и иронично ми говори.