Момичето се изправи, уверявайки се че родителите и спят. Хари се изправи и я погледна
- Изабела тръгвам си – каза той
- Но защо ? – погледна объркано тя
- Нашите сигурно много се притесняват – излъга той – а и мисля да отида на училище утре, а и не само това и ти трябва да си лягаш
- Но...
- Няма но – отсече Хари и закрачи към прозореца
- Утре ще се видим, нали ? – попита момичето с надежда в очите
- Разбира се – намигна и къдрокосия и излезе през прозореца
Изабела проследи с поглед Хари който правеше големи крачки по празната улица. Когато най – после стигна до дома си и отвори входната врата, момичето се отдръпна от прозореца и се хвърли на леглото си. Изгаси нощната си лампа и зави тялото си под топлата завивка. Какво го беше прихванало, може би беше пиян, но не даваше вид на такъв. Може би просто беше изморен. Момичето опита да не мисли за това и затвори очи, правейки опит да заспи...
Хари отвори вратата и прекрачи прага на тихата къща. Осветлението беше изгасено, само лека светлина се промъкваше от хола. Момчето се поколеба, но скоро реши да се престраши и да отиде. Подаде глава на вратата оглеждайки стаята. Източника на светлината беше включения телевизор, а срещу него стоеше майка му подпряла глава с дясната си ръка и затворила очи. Той се усмихна леко и се обърна опитвайки да се колкото може по – тих.
- Хари миличък ти ли си ? – чу се сънения глас на жената
- Да мамо – каза тихо той поглеждайки към нея
- Господи – изправи се тя и побърза да го прегърне – къде беше , притесних се толкова много
- Аз... бях при Зейн – каза бързо момчето
- Сигурен ли си ? – погледна го Анн
- Ъъ... да мамо – погледна в земята Хари – отивам да си лягам, утре ще говорим
YOU ARE READING
Don't let me go
Fanfiction" Избрах да обичам, вместо да живея. Избрах него,макар и той да ме срина до основи. Единственото чувство което изпитвам е болка... Болка и нужда... Нужда да бъда до него... Той беше тайна, която не успях да разгадая ... Научих го да обича, а той ме...
